— Добре, спри, разбрах.
— Още не съм ти казал как открих баща си. — Реймънд се вкопчи в ръката ми толкова силно, че се боях да не ми счупи костите. — Говорех със затворници, докато не попаднах на един, който го познаваше. Видял беше баща ми едва преди три дни. Каза ми, че той често говорел за мен и мечтаел да ме види с войнишка униформа. За жалост в деня, за който мъжът говореше, баща ми влязъл в спор със затворника, обслужващ опашката на закуска — мъж, който преди войната извършвал дребни кражби. Той крадял храна от другите затворници и се възползвал от някои от жените...
Реймънд се смълча и затвори очи, сякаш бе припаднал от болка.
— Няма значение. — Понечих да издърпам ръката си. — Можеш да ми разкажеш останалото по-късно.
— Не, трябва да ти разкажа сега. — Той ме стисна пак и се опита да говори по-ясно. — Защото баща ми потърсил сметка на този мъж, на този мерзавец, на този противен плужек, който грабнал черпака и го нападнал. Баща ми беше силен човек, но бил отслабнал от дългото гладуване. Крадецът разбил устата му и му избил два предни зъба. След това баща ми получил инфекция в устата, която не била лекувана и се разпространила из цялото му тяло. Надзирателите преценили, че няма да може да върши работата си в кухнята на лагера, ако не премине лечение. Затова го изпратили в газовата камера. Няма и седемдесет и два часа, преди да пристигнем в лагера. Отишъл си просто така. А Бог или Аллах, или както желаеш да наричаш това уж състрадателно божество, не се намесил. Затова сега няма да го моля за милост. Колкото и това да би го развеселило.
Той най-сетне пусна ръката ми, която пулсираше и пръстите сякаш се бяха запоили заедно. Спомних си какво беше казал докторът за протичането на инфекцията и как увредените органи в крайна сметка щели да бъдат задушени от подулите се заобикалящи ги тъкани.
— Не бива да говориш така — предупредих го. — Той те наказва.
— Тогава е твърде злобен, за да вярвам в него. Дори по-голям егоист е от Сесил Б. Демил.
Вече бях напълно наясно, че никой няма да дойде да ни помогне. Организмът на Реймънд умираше. Виждах го, чувах го и го надушвах. Болестта в него се опитваше да проникне и в мен.
— Реймънд, моля те, кажи ми как да ти помогна.
— Просто ми говори.
— За какво?
— За каквото поискаш... — Очите му се обърнаха. — Разкажи ми за някой филм, който си гледал.
— Какъв филм?
— Няма значение. — Дишаше много плитко. — Просто ме пренеси на друго място.
— Добре тогава. Гледал ли си „Багдадският крадец“?
— Стария или новия?
Предполагам, че беше малко смешно да си говорим като двама филмови сноби при тези обстоятелства. Но бях твърде зает да пропъждам мухи и да притискам яката върху носа си.
— Цветния, със Сабу, господин Джон Джъстин и господин Конрад Ведит — отвърнах аз. — Излезе тъкмо преди войната.
— Добре, разкажи ми за филма. Искам да чуя ревюто ти.
Затворих очи и се опитах да си спомня как се настанявах на седалката в кино „Метро“ и светлините угасваха.
— Всичко започва много отдавна на място, което не съществува наистина...
Реймънд въздъхна, сякаш се канеше да възрази; все пак той беше режисьор на документални филми, получавали награди. Но тогава осъзнах, че просто се опитва да се намести по-удобно в ъгъла.
— Има един бял мъж и един тъмен мъж — продължих аз. — Лежат в отвратително мръсна затворническа килия, малко по-голяма от нашата.
— Късметлии.
Единият е Негово Величество султанът, който бил измамен и свален от трона от везира си, зъл и коварен мъж с магьоснически сили. Другият е обикновен крадец. По-презрян и от най-бедните селяни. А извън стените на затвора народът страда и се моли за освобождение...
— Както винаги...
Чух рязко поемане на въздух. Ако Бог не го наказваше за непреклонността му, то несъмнено го наказваше Насър.
— Какво става после? — подкани ме Реймънд.
— Крадецът ги спасява. Тъмнокожият мъж. Той на практика е още момче и е от бедно семейство, тъй че никой не очаква от него да прокопса.
— Продължавай.
— Той открадва ключ от тъмничарите и помага на султана да избяга от килията.
— После?
— После тръгват на пътешествие, за да победят везира и да върнат султана на трона...
Пренесох се в киното, където държах мама за ръка и делях кутия пуканки със сестрите си.
— След това се случват изумителни неща, Реймънд. Предприемат опасно пътешествие с кораб по реката. Пристигат в Басра. Само че не в истинския град Басра с автомобилите и непоносимата жега. Този град е красив, с розови и лилави палати, пазари, изобилстващи от вълшебни предмети, и пристанище, пълно с кораби. А още по-красива от всичко това била принцесата зад стените на крепостта. Султанът, естествено, се влюбва в нея. Но в нея е влюбен и везирът, който я е пленил, затова ослепява султана с магия...