Приведох се напред твърде бързо, при което изпитах чувството, че в очната ми кухина все още пукат искри.
— Та... — Притиснах с длан раната, преди да продължа. — Отново малкият крадец се притичва на помощ. Той намира джин в бутилка на брега и изрича три желания, за да помогне на приятеля си. — Колкото повече говорех, толкова повече забравях за болката. — След това открадва вълшебно килимче и полита с него, за да спаси принцесата. Накрая побеждава везира и освобождава народа, всички са много щастливи и, о, за малко да забравя, султанът си възвръща зрението и отново сяда на престола...
Реймънд беше напълно неподвижен. Разтревожих се, че или е заспал от скука, или е умрял по време на разказа ми.
— Крадецът печели ли сърцето на принцесата? — попита той.
— Господи, не, разбира се. — Полюшнах се напред-назад, облекчен да чуя, че все още диша. — Такива неща не стават дори във филмите. Но накрая отлита с вълшебното килимче.
— Е, това поне е нещо.
Забелязах, че другите затворници са утихнали в килиите си, сякаш и те слушаха. Слънцето залязваше. Скоро щеше да дойде време за вечеря, макар да не беше ясно дали ще получим още нещо освен гнилата праскова на пода.
— Много обичам този филм — казах аз. — Не мога да повярвам, че не си го гледал.
Дрехите му изшумоляха, все едно че тялото му вече не ги изпълваше.
— Откъде знаеш, че не съм го гледал?
— Защо тогава ме остави да ти го разкажа целия?
— Приятно ми беше да те слушам.
Седнах на пода и изпънах крака. На гаснещата светлина не можех да разбера дали се усмихва, или сгърчва лице от болка.
— Мисля, че пак ми се подиграваш, Реймънд.
— Уверявам те, не ти се подигравам. Помолих те да ме пренесеш на друго място и ти го направи. Сякаш се върнах назад във времето в кино „Делфи“, където с баща ми гледахме Дъглас Феърбанкс на летящото килимче в нямата версия на филма. Затова ти благодаря. Искрено съм ти признателен.
Малко след това заспах. Тялото ми беше изтощено, а умът ми не можеше да понесе повече от реалността за този момент.
Заспах дълбоко, сякаш бях вдъхнал уханието на Синята роза на забравата, която везирът дава на принцесата във филма. Душата ми се отправи на дълъг път. Сънувах, че съм в киносалон. Топлината на семейството ми около мен. Не само на майка ми и баща ми, но и на предишните поколения на редовете зад нас, които се простираха докъдето стигаше погледът. Пред мен седеше Мона.
Сред целия този разточителен разкош Сесил Б. Демил дойде при мен и ми каза, че съм седнал на грешното място. Започнах да търся билета си, за да му покажа, че това е моето място, но не успях да го намеря. Режисьорът ми нареди да изляза с него от залата. Разкъсвах се между желанието да му се подчиня и да остана с близките си. Тогава зазвъня противопожарна аларма. Потърсих с поглед майка си и баща си, но седалките им бяха празни. Мона също беше изчезнала. Бях сам в киното. Прилив на адреналин ме накара да отворя рязко очи.
Алармата продължаваше да звъни.
Надуших дим.
Голата крушка на тавана светеше. Гнилата праскова си стоеше на пода. Навън беше тъмно.
Реймънд лежеше свит в ъгъла. Не можех да разбера дали диша. Някой блъскаше трескаво и крещеше, че има пожар пред вратата на килията.
— Akhrogo!
В коридора цареше голяма суматоха. Викове долитаха и от двора през прозореца с решетките. Надигнах се, борейки се да се разсъня напълно. Дясното ми око пареше и сълзеше. Гърлото ми гореше. В далечината чух сирени.
— Gohannem! — викаха затворници от съседните килии. — Sa’edini min fadlik!
Черен дим започна да се просмуква под вратата. Струята беше по-тънка и не така задушлива като пушека на двора, по-скоро от горяща хартия, отколкото от бензин, като че ли огньове бяха запалени на различни места едновременно.
— Реймънд, трябва да станем — казах аз.
Разтърси го кашлица, но той не помръдна. В ключалката на вратата издрънча ключ. Вратата се отвори и на прага застана пожарникар с дълго яке в жълто и черно, каска и брадва в ръката. Забелязах нещо странно в стойката му. Куцаше с единия крак.
— Али, yalla. — Шериф надникна в килията. — Yalla beena. Трябва да тръгваме веднага. Хайде!
7 юли 2015 г.