— И на мен ми се иска, господине, но става все по-трудно.
Хора прииждаха от всички страни. Сред тях вече имаше и деца, твърде малки дори за да ходят на училище, хванали майките си за ръка и вливащи се в множеството от амбулантни търговци, просяци и тенекеджии. На предното стъкло зърнах лице, обърнато надолу, и осъзнах, че павианът на просяка се е покатерил на покрива на колата. Не смеех да натисна газта, докато виковете около нас ставаха оглушителни. Толкова беше шумно, че сякаш се намирахме в клетка с птици и отвсякъде ни заобикаляха остри клюнове и нокти, готови за нападение. Чух някои от Мюсюлманските братя да скандират името на Нагиб, но други надаваха много по-страшен възглас: Ingliz!
— Какво викат? — попита господин Демил.
— Мислят ви за англичани — опитах се да обясня.
— Тогава им кажи, че не сме, дявол да го вземе. Освен Хенри.
— Господин Демил, вече е късно за това — обади се мъжът със сънливите очи.
Бяхме напълно обградени. През предното стъкло вече не се виждаше нищо, по капака и покрива се сипеха удари. Отвсякъде ни заобикаляха фесове и люлеещи се пискюли. Изведнъж ни повдигнаха и килнаха настрани, тълпата от едната страна на колата очевидно беше по-силна и по-многобройна, отколкото от другата страна.
— Господин Хасан, измъкнете ни оттук, по дяволите! — извика Сесил Б. Демил.
— Разбира се, господине. Веднага щом и четирите колела се върнат на земята.
Опитвах се да говоря невъзмутимо като героите от филмите, но сърцето ми биеше толкова силно, че го усещах в дробовете си. Хенри Уилкоксън беше пребледнял и затворил очи. Цялото лице на господин Демил беше станало алено и долните му зъби се бяха оголили.
Улових се, че по незнайна причина наблюдавам в огледалото сънливия мъж. Една ръка бръкна през прозореца и одраска лицето му. После го сграбчи за гърлото. Очите му се отвориха малко по-широко. Тогава той хвана ръката, която се опитваше да го удуши, дръпна я към себе си и започна да удря нападателя през отворения прозорец с лявата си ръка. Нанесе пет, може би шест удара, после тръсна ръка, сякаш го беше заболяло. Хората се отдръпнаха, другата страна на колата падна и четиримата се раздрусахме здраво, когато колелата тупнаха на земята и окачването изскърца.
— Карай, момче! Карай! — извика господин Демил.
Чух две силни изпуквания недалеч, сякаш някой беше стрелял с пистолет. Натиснах педала за газта и колата потегли бавно напред. Тълпата се раздели леко. Видях възрастен мъж с шкембе и къса бяла брада, очила и сива роба, да стои пред нас и да избутва хора встрани от пътя ни. Той имаше закръглено лице и носеше червена шапка с увит около нея бял шал, който го отличаваше като религиозен водач. Но главата ми беше толкова пълна с образи от американските филми, че в онзи момент ми приличаше на Дядо Коледа или на някое от джуджетата на Снежанка.
Нещо се блъсна в предната броня и по предното стъкло пробягна нещо сиво. Нещо тежко се изтърколи по покрива.
— За бога, не спирай! — извика господин Демил. — Не спирай точно сега! Опитват се да ни убият, момче!
Натиснах по-силно газта и се опитах да си внуша, че не се движехме твърде бързо, когато стана сблъсъкът. Тълпата пред нас се разделяше на две, докато аз карах напред и се стараех да не блъсна никой друг, но от време на време хората удряха по покрива и пляскаха с ръце по стъклата на прозорците. Най-сетне бялата кола отново се появи пред нас.
— Защо имаше стрелба? — попита господин Уилкоксън.
Никой не отговори. Още усещах как окачването на колата вибрира от сблъсъка. Предното стъкло като по чудо беше останало здраво. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че хората зад нас се скупчват на едно място. Погледнах напред и забелязах счупени очила, заклещени в улея между предното стъкло и капака на колата.
— Astaġfiru-llāha rabbī wa-’atūbu ’ilayh — прошепнах молитва към Бог да ми прости.
— Какво казахте, господин Хасан? — Господин Демил ме докосна по рамото.
— Нищо.
Не откъсвах очи от пътя.
До: GrandpaAli71@aol.com
От: Asur@protonmail.com
Gedo,
Не знам какво да кажа за прочетеното до момента. Предполагам, че това е причината да те вкарат в затвора. Не е трябвало да бягаш, след като си блъснал човек, разбира се. Тогава ли загуби окото си?
Как изобщо си допуснал да се стигне дотам? Знам, че си бил наивен, но все пак! Как не си разбрал, че тези така наречени артисти и творци са отишли в Египет, за да правят това, което чужденците винаги са правили? Да ни експлоатират и да ни откраднат природните богатства? Все същото е, независимо дали става въпрос за нефт, или за история. Ръката, която западнякът протяга уж в знак на приятелство, накрая неизбежно ни стисва за гърлото.