До: Raqqarolla@protonmail.com
От: Bayridgemama475@gmail.com
Скъпи Алекс,
Нямам представа дали все още използваш този имейл адрес и дали изобщо ще получиш това писмо, но с баща ти изчерпахме всички други варианти.
Дядо ти не е добре. Чета му отзивите ти за книгата му и той като че ли разбира отчасти. Но тялото му се мъчи и жизнените му сили отслабват. Не може да се движи, откакто получи инсулта, а сега докторите казват, че има рани от залежаване и течност в белия дроб.
Не искам да те притискам дотолкова, че да спреш да пишеш. Казват, че все пак е възможно дядо ти да се възстанови. И по-големи чудеса са ставали. Но ни предупредиха, че може и да се влоши рязко. Тъй че нищо не е ясно.
Ще му прочета отговора ти, ако решиш и успееш да пишеш. Разбирам, че вече може да не зависи единствено от теб дали ще се върнеш, дори да искаш. Но знай, че винаги си в мислите и сърцата ни, всяка минута, всеки ден.
С обич,
Мама
29
Зяпнах братовчед си с пожарникарската униформа и каска и не можех да повярвам на окото си. Сякаш още не се бях разбудил напълно от съня, който сънувах. Тогава дойдох на себе си. Този път Шериф не беше преувеличил и не страдаше от самозаблуди. Заедно с другите братя беше успял да осъществи голямата конспирация, за която намекна професорът. Някой отвътре ни помагаше да избягаме.
Опитах се да се изправя, подпрял гръб на стената, но краката ми трепереха и не можех да си поема въздух.
— Не разбирам. — Примигнах. — Какво става?
Шериф се спусна към мен с брадвата. Убеден бях, че ще ми разцепи главата. Клекнах и се прикрих с ръце. Той ме сграбчи за ръкава и ме изправи.
— За бога, осъзнай се! Нямаме време за твоите глупости.
Затворници притичваха покрай отворената врата в коридора, който се изпълваше с валма сив дим. Друго дълго пожарникарско яке и каска лежаха на пода.
— Сложи си ги — каза Шериф. — Трябва да побързаме.
Всичко се случваше толкова светкавично, че нямах време да мисля. По-късно научих, че бягството е било внимателно планирано в продължение на седмици — униформите били внесени тайно в затвора, пожарът бил запален от надзиратели, които тайно симпатизирали на Мюсюлмански братя, — но никой не ми беше казал нищо, защото не бях част от доверения кръг.
— Ти си ми братовчед — отговори Шериф на въпроса ми, преди още да съм го задал. — Кръвта вода не става.
Той вдигна свободната си ръка към лицето ми, като че ли се канеше да ме придърпа към себе си и да ме целуне. Вместо това махна превръзката от окото ми. Вълна леденостуден въздух прониза оголената очна кухина.
— Аллах! — извиках аз. — Защо го направи?
— Няма друг начин. Ако някой види, че си превързан, ще разбере, че си затворник. — Шериф взе якето и ми го хвърли. — Просто кажи, че си пострадал, докато си се борел с огъня. Поне веднъж се престори на смел.
Обърнах се и се вгледах в мрака на килията, за да проверя дали Реймънд все още мърда.
— Остави го този евреин. — Шериф тикна каската в ръцете ми. — Yalla, yalla, да вървим.
Намъкнах якето и нахлупих каската, докато той ме влачеше по коридора. Когато стигнахме до един завой, видях сержанта с татуираната синя птица на лицето да ни насочва към изхода за двора. Сега вече бях сигурен: братята имаха повече съюзници и шпиони сред органите на реда, отколкото някой подозираше, или може би това бяха просто хора, които бързо се ориентираха откъде духа вятърът. Във всеки случай се въздържах да погледна назад към сержанта, докато братовчед ми ме дърпаше напред.
Навън цареше още по-голям ад. Огньове бушуваха на поне четири различни места. Гъст черен дим се виеше към полумесеца в небето. Чувах писъци и усещах мириса на хора, опечени живи в килиите си. Надзиратели и затворници тичаха наоколо като избягали от лудница пациенти, които се мислят за участници в олимпийски игри.
От една от кулите просветна прожектор и проряза ярък диагонал в нощта, а лъчът му освети бълващия към небето черен пушек. Освети и заместник-директора, размахващ разярено палката си към затворниците в опит да ги изтласка назад към горящите сгради. Изпращя високоговорител. Гласът на директора се разнесе от малките колони.
— Незабавно се върнете по килиите, иначе ще бъдете застреляни — каза той. — Това е заповед, издадена от директора на затвора.
Втори прожектор се включи и лъчът му се пресече с първия, при което освети още надзиратели, биещи и повалящи на земята избягали затворници. Поне един човек лежеше безжизнено по корем. Аз го прескочих и видях, че това е Осман. Войници се изсипаха на двора с немски овчарки, които лаеха и опъваха каишките си. Тогава чух пукот на пушка, с която някой стреляше от една от кулите.
Бях повален на земята и разделен от братовчед си от блъскащата се тълпа бягащи мъже. Втори куршум се заби в земята на около три метра от мен. Скочих на крака с разтуптяно сърце и звънящи уши. Вторият прожектор ме освети, при което заслепи здравото ми око и предизвика искри от непоносима болка дълбоко в черепа ми. Възвърнах си зрението тъкмо когато двата лъча на прожекторите се пресякоха близо до мястото, където каската ми лежеше на земята.