Грабнах я и я нахлупих на главата си. Обърнах се и се озовах лице в лице със заместник-директора, който все още държеше палката си в ръка. Навярно същата, с която беше пребил мен и много други. Но за краткия миг, в който лъчът на прожектора мина върху него, видях, че е сам и вече не е толкова силен. Сега бяхме само двама обикновени мъже, изпълнени с отчаяние. Ако в този миг имах брадва като братовчед си, с радост щях да му разцепя главата, а после щях да тръгна да търся доктора, който ми извади окото. Но Бог имаше други планове. Връхлетя ни вълна от хора и ни раздели, мен ме понесе към портала, водещ навън, който беше отворен, за да влязат пожарните коли.
Много години щяха да минат, преди да успея да гледам „Десетте Божи заповеди“, който господин Демил завърши няколко месеца след завръщането си в Щатите и след като се възстанови достатъчно. В края на филма има сцена, следваща непосредствено тази, която снимахме на брега на Червено море. Армията на фараона преследва Моисей и хората му до самата вода. В този момент изглежда, че всичко е изгубено и масовото клане е неизбежно, но тогава Чък вдига тоягата, удря я в земята и изрича репликата, която заснеха по здрач: „Вижте могъщата ми ръка!“. Водата се разделя и открива път към свободата. Кълна се, Алекс, същото се случи и с мен през онази нощ. Прожекторите преминаваха покрай мен, без да попадам в обсега на лъчите им. Биещите се хора се разделиха достатъчно, че да се промуша между тях. А светлините и сирените на пристигащите пожарни коли изпълниха двора.
Тръгнах бързо към тях, притиснал ръка върху очната си кухина в опит да вляза в ролята на храбър пожарникар. Знаех, че всички портали, водещи навън, трябва да са отворени, за да пропуснат пристигащите коли. Явно съдбата ми се беше усмихнала в този тежък час и ми беше дала път към моята лична свобода. Забелязах, че някои от затворниците са по покривите на пламтящите сгради и размахват ръце, за да ги спасят. На друго място затворници изтикваха горящ дюшек през прозореца на килия. Преминаващо полицейско куче подуши крака ми и се опита да оближе скъсания сандал под подгъва на дългото яке. Вместо да забележи, господарят му го издърпа и пое в друга посока.
Знаех, че ако успея да се измъкна през някой портал, имам шанс да избягам. Затворът се намираше само на няколко километра от Кайро. Можех да стигна до града пеша под прикритието на нощта. Отново си заповтарях наум: „Няма друг Бог освен Бог, няма друг Бог освен Бог“, докато си проправях път към светлините, блещукащи отвъд портала. Истинските пожарникари притичаха покрай мен, понесли маркучи, свързани с водопроводните тръби на затвора. Един-двама от тях ме изгледаха озадачено, но нямаха време да спрат и да ме разпитат. Военен камион пристигна след пожарните. Войници с каски и щитове изскочиха и нахлуха в двора. Започнаха да размахват палки и да бият всеки, който не беше с униформа, удряха виновни и невинни, без да обръщат внимание дали някой вече е тежко ранен.
Намирах се едва на двайсетина крачки от портала, от двете ми страни тичаха хора. Червените лампи на пожарните автомобили с помпи и стълби се въртяха ритмично и хвърляха постоянно редуващи се пелени от алено и черно из двора. Сърцето ми туптеше от надежда и страх. Помислих си за Мона. Помислих си за татко. Тогава, незнайно защо, си помислих за Реймънд.
Лудост беше да мисля за него в този момент. Оставил бях вратата на килията отворена. Ако беше достатъчно добре, за да оцелее, можеше да излезе сам. А ако нямаше сили, то тогава едва ли бих могъл да му помогна с нещо. Щом не вярваше в Бог, какво значение имаше, че ще умре сам? Казах си, че не е бил искрен, когато ме нарече свой приятел. Сам си призна, че се е опитвал да ме манипулира. Но по някаква причина забавих крачка, когато наближих ярките светлини, и озадачено установих, че не мога да продължа напред.
Чух директора да крещи заповеди на надзирателите. Лично, не по високоговорителите. Държеше мъж за яката и сипеше удари по лицето му, сякаш за да демонстрира на хората си как се прави. Насилих се да направя още една-две крачки напред и видях, че професор Фарид е този, когото разтърсват като парцалена кукла, докато бълваше ругатни към директора. Той обърна глава и ме погледна право в очите, сякаш се канеше да извика името ми на всеослушание. Но тогава директорът извади пистолет от кобура си и го простреля в слепоочието.