Кръвта му пръсна в една посока, а тялото му падна в другата. Директорът се огледа, като че ли знаеше, че наблизо има някой друг, който заслужава да получи следващия куршум. Отдръпнах се от светлината и помолих Бог да ми помогне само още веднъж. Нямах представа какво да правя, дали да се опитам да се промъкна покрай директора, или да се върна назад.
Тогава стана нещо много странно. Парче горящо дърво падна пред мен. Знак. Откъде се взе, нямам представа. Не беше кой знае колко страшно в сравнение с цялата разруха, вихреща се наоколо. Но се кълна, че това ме накара да спра намясто, както огнената колона спря войниците на фараона в завършения филм на господин Демил. В исляма ние не вярваме в холивудски чудеса като превръщането на водата във вино или валящи от небето жаби. Вярваме, че Бог се проявява в дребните неща от живота. Затова, когато горящото дърво падна на пътя ми, аз почувствах, че Божията воля ме спира, за да не продължа напред.
Шериф притича покрай мен и се опита да се качи в една от пожарните коли. Пожарникарите се развикаха и започнаха да го сочат. Няколко надзиратели дотичаха и започнаха да го дърпат. Изтръгнаха брадвата от ръката му, преди да успее да я размаха. Тогава директорът се присъедини към тях с револвера, проблясващ в ръката му. Братовчед ми се опита да му вземе оръжието и всички се разкрещяха. Започна борба, Шериф успя да обвие ръка около дулото. В суматохата можех да се измъкна незабелязано. Имаше пространство от поне три метра между мъжете и камиона. Можех вече да съм в пустинята, преди дори да са забелязали. Но горящото дърво отказваше да ме пусне да премина. Бог нямаше да ме изпроводи безопасно до центъра на Кайро тази нощ. Или може би просто ме беше накарал да се поколебая достатъчно дълго, че да не попадна под лъча на прожектора. Друг мъж притича покрай мен, излезе на светло и веднага беше разстрелян от една от кулите.
Миг по-късно директорът ритна братовчед ми в ранения крак и Шериф се просна на земята. След това насочи револвера към главата му. Шериф, проснат по гръб, вдигна ръце, в знак че се предава.
Свалих пожарникарската каска и я хвърлих. Оставих якето да се изхлузи от раменете ми. Бог, ако ни гледаше в този момент, ме беше пощадил. Но ми показваше маршрут, лъкатушещ като маршрута, който беше показал на поробените евреи. Като в транс, тръгнах назад през бунтуващото се множество като господин Клод Рейнс в „Невидимият човек“, като продължавах да се изплъзвам от лъчите на прожекторите и прескачах локви, образувани от струите на пожарникарските маркучи, които започваха да потушават огньовете. За малко да се сблъскам с татуирания сержант, който излизаше от блока с килиите. Той ме изгледа, сякаш съм напълно полудял, когато видя, че се връщам вътре.
В нашия блок пожарът беше почти потушен. В коридора имаше поне три сантиметра вода. Чувах стенания иззад вратите на килии, които никой не си беше направил труда да отключи. Стомахът ми се обърна, когато осъзнах, че мирише на опърлена плът, мирис, който много наподобяваше печено на скара месо.
Вратата на килията ми беше открехната, а ключът си стоеше в ключалката, където го беше оставил Шериф.
Поколебах се, преди да вляза. Макар и да бяха изминали дълги години, откакто намерих майка си мъртва, ме скова страх, че отново ще намеря мъртвец. Ръката ми потрепери, когато бутнах вратата. Пристъпих в килията и ме обгърна мрак. Някой беше угасил тока. Вътре беше задушно и влажно като в гробница в сезона на разливите. Ослушах се несигурно за звук от дишане.
— Реймънд?
Усещах присъствието на смъртта в килията също толкова силно, колкото усетих закрилата на Бог на двора.
Лъчът на въртящия се прожектор проникна през решетките на прозореца и освети свитото му в ъгъла тяло.
Отново започнах да се моля за мъртвите.
— Gnug. Dayeinu — закашля се той. — Още не съм умрял.
Гласът му беше немощен, но въпреки това в него се долавяше нотка на обичайния му — и както вече смятах — престорен цинизъм.
— Защо се върна?
— Реших, че ще ти е скучно без мен.
— Не се ласкай — изхриптя Реймънд. — Не си чак толкова забавен.
Зърнах го за миг да се усмихва при поредното преминаване на лъча от прожектора на кулата. Лицето му беше изпито, а очите му се взираха в една точка някъде напред.
— Как си, Реймънд?
— Е, бих могъл да се оплача, но кой ще ме чуе?
— Пак се шегуваш. Но не можеш да се мериш с баща ми.
Реймънд си пое въздух, сякаш се канеше да хукне към вратата.
— Сега ме чуй внимателно, Али. В Гръцкия клуб в Кайро има пощенска кутия...