Опитах се да се престоря на невъзмутим, за да продължа да участвам в ученията, да работя в кухнята, да излизам да патрулирам и да работя в медийния отдел. Но не можех да се съсредоточа върху задачите. Все си мислех какво щеше да стане, ако изобщо не бях идвал тук, и за всички неща в Бруклин, които не предполагах, че ще ми липсват толкова. Магазините за наргилета и преустроените в джамии сгради по Атлантик Авеню. Испанките, продаващи чурос в метрото. Магазините за спортни обувки на 86-а улица и италианските закусвални край моста Веразано, които посещавах редовно. Неделните ни вечери в „Баб ал Йемен“ на Бей Ридж Авеню и карането на скейтборд по крайбрежната алея. Мъжете с кислородни бутилки, които пушат цигари пред магазинчетата за хранителни стоки по Трето Авеню, и дядо, заспиващ вечер пред телевизора. Предполагам, че съм повече американец по душа, отколкото предполагах. А може и просто да съм уплашен и да ми е мъчно за дома. Във всеки случай, трябваше веднага да се махна.
Тъй че сега съм на друго място, близо до границата. Наричат сградата „убежище“, но не знам дали наистина съм в безопасност и дали мога да се доверя на хората около мен.
Затова искам да ви помоля за нещо. Искам да се свържете с адвоката на татко госпожа Шулман и да ѝ дадете този имейл адрес. Кажете ѝ, че трябва незабавно да говоря с агентите от ФБР, които бяха арестували татко. Разполагам с ценна за тях информация. Но няма да им я дам, ако не ми осигурят нов паспорт и пари за билет и не ми уредят безпрепятствено завръщане в родината.
Нямам време, за да ви обясня всички други усложнения. Но искам да се прибера вкъщи и да видя дядо, докато все още мога. Вас също, разбира се.
С обич,
Алекс
30
Чух последната въздишка на Реймънд, преди да прозвучи утринната тръба. Извиках на надзирателите да дойдат и да изнесат тялото, но те го оставиха при мен в продължение на часове, докато разчистваха отломките и труповете от двора.
Отново поех глътка въздух като свободен човек на 8 юни в християнската година 1971.
Тогава животът ми започна наново и затова използвам цифрите в имейл адреса си. В десет и петнайсет през онази сутрин излязох през портала на затвора „Тура“, където бях прехвърлен след безредиците. Вдигнах око към утринните лъчи на слънцето. Бях на четиресет и една години. Лежал бях в затвора, откакто бях на двайсет и четири.
Такси — старо ръждясало пежо с разнебитена скоростна кутия и провиснал ауспух, бръмчеше и се тресеше цялото пред високите пет метра стени. Вместо колесница със златни колела, застлана с леопардова кожа, това беше превозното средство, което щеше да ме отведе към свободата.
Седнах на задната седалка и казах на шофьора да тръгва. В огледалото за обратно виждане варовиковите скали и пещери, където бях работил с кирка и лопата, окован във вериги, се смаляваха. Големите скали се превръщаха в малки скали. Спомних си, че Шериф веднъж ми беше казал, че дори лошите места изграждат характера. Той беше мъртъв. След размириците го бяха изтезавали и го бяха принудили да подпише пълни самопризнания, после го бяха държали в клетка в съдебната зала и го бяха накарали да свидетелства по време на процеса.
Той се обеси с чаршаф в килията си, преди да дойде време да говори за мен от свидетелската скамейка. Латиф, който беше „стрелял“ по Насър, също беше мъртъв, обесили го бяха и така беше отнесъл всякакви доказателства за заговор със себе си в гроба.
Но сега аз най-сетне бях свободен човек и се завръщах от дългогодишното си изгнание в пустинята.
Когато навлязохме в града, ме обзе тревога. Това вече не беше моят Кайро. Сега улиците бяха мръсни, въздухът беше натежал от вонята на моторно масло и провалил се социализъм. Накъдето и да погледнех, виждах задръствания, изгорели газове, младежи, безделничещи по улични ъгли, жени, обременени от твърде много деца и с дрехи, твърде тъмни за лятото в африканска държава. Теглени от магарета каруци се чупеха по кръстовища; повечето магазини за европейски дрехи бяха затворени. Старите хотели в стил ар деко и вилите в британски стил се бяха превърнали в мърляви сватбени торти, разпадащи се покрай булевардите, занемарените френски градини бяха покафенели в пустинната горещина. Бистрата и кафенетата по тротоарите покрай Нил бяха празни, чадърите им с рекламни надписи на „Чинцано“ и „Мартини“ бяха разпокъсани и превзети от врани.