Плакатите с лика на Насър биваха заличавани и откъсвани от рушащите се стени, заменени от плакати на Ануар Садат. El Rayyis беше умрял преди по-малко от една година, покосен от инфаркт на петдесет и две, което беше позволило „предсрочното“ ми освобождаване четири години преди да изтече присъдата ми. Говореше се, че искал лично да ме види обесен след бунта. Но малко след като ме преместиха в „Тура“, адвокатът ми каза, че пристигнало писмо от „американска филмова компания“, което убедило властите да пощадят живота ми.
В съвременния свят всеки може да вярва в каквото си иска, затова аз вярвам, че когато Мона е отишла в Лос Анджелис през 1955 година и не е успяла да се срещне с господин Демил в кабинета му в студиото, дългото пламенно писмо, което оставила на секретарката му, някак си е успяло да стигне до бюрото му и да му повлияе. Реших да вярвам, че писмото, което е убедило египетските власти да пощадят живота ми, е било изпратено лично от Сесил Б. Демил. Реших да вярвам, че той ме е запомнил като мечтател като самия него и се е опитал да ми помогне по този начин. Десетилетия наред след това всяка година получавах чек за сто долара от продуцентската компания, която семейството му продължаваше да управлява след смъртта му. Как пристигаха при мен, е загадка, която така и не успях да разгадая.
И накрая реших да повярвам, че Реймънд Гарфийлд наистина е бил мой приятел, въпреки че беше шпионин.
Но всичко това вече е в миналото. Заместникът на Насър, генерал Амер, умря през 1967-а, както се говореше, от собствената си ръка, след поражението на Египет в Шестдневната война с Израел. Четири години по-късно общата деморализация още витаеше във въздуха, тежка и осезаема като замърсяването от изгорели газове. От срам народът, убеден, че Бог го наказва, защото не е достатъчно набожен, се беше обърнал масово към религията.
Накъдето и да погледнех, виждах повече богоугодни дълги бради и бурки, отколкото когато и да било преди. Казвах си, че е за добро. Бог беше милостив и ме беше опазил жив, за да видя този ден. Но както беше предрекъл професор Фарид, някои от другите затворници, пленени и изтезавани заедно с мен, бяха станали крайно радикални и склонни към насилие. Някои от тях в крайна сметка щяха да надминат многократно амбициите на Мюсюлмански братя и да разбият самолети в кулите на града, в който сега аз живея и в който ти израсна.
Всичко това обаче все още беше в далечното бъдеще, което не можех дори да си представя. Бях по-погълнат от тъга, когато видях, че старото кино „Авалон“, където бях прекарал толкова много щастливи следобеди, е разрушено и заменено от малка квартална джамия.
Таксито спря с друсане пред схлупен и рушащ се жилищен блок на улица „Емир ел-Дин“. Като повечето от околните сгради, и той имаше ръждясали балкони и жълтеещи дрипи, окачени по просторите. Декламации на Корана и гласовете на покорните лакеи на Садат гърмяха от радиоприемници в тесните апартаменти вместо песните на Ум Кулсум и Пати Пейдж. На хазяите им беше забранено да вдигат наемите, откакто Насър бе дошъл на власт през 50-те години, и затова бяха престанали да поддържат сградите. За градско планиране никой не беше и чувал. Народът просто издигаше сгради, без да се замисли дали наблизо има училища или водопровод.
Трудно ми беше да сляза от таксито. Не защото тялото ми беше осакатено от години на тежък труд и оскъдна храна, а тъй като бях отвикнал да се движа свободно. Спрях и се огледах, спомних си за баща си, твоя прадядо. Добрият човек, който така и не стигна до турнира от сериите „Мастърс“ в Огъста, Джорджия. В продължение на петнайсет години той идваше да ме вижда всяка седмица или когато му разрешаха, дори след като загуби работата си и правителството конфискува къщата ни зад игрището за голф по време на национализацията. Той никога не изгуби вяра, че ще изляза на свобода и ще си изградя уредения живот, който ми беше предрекъл, дори когато сърдечните заболявания и емфиземата нападнаха тялото му. Беше си отишъл от този свят преди две години и сега, докато стоях на улицата и си мислех за него, от окото ми се отрони сълза и проклех мнимите пророци, чиито лъжи и заблуди все още тегнеха около нас като прането по терасите.
Тъкмо когато започнах да се паникьосвам, защото осъзнах, че нямам пари, за да платя на таксиметровия шофьор, женска ръка ме хвана за лакътя.
— Всичко е наред, любов моя — каза жената. — Нося пари за таксито.
Частица от мен още не можеше да повярва, че тя беше удържала на думата си и ме бе дочакала. Забелязах, че кожата ѝ изглежда малко суха и сбръчкана, под очите ѝ имаше тъмни кръгове, а русата ѝ коса беше прошарена. Но гледката на ведрото ѝ лице в профил, на бялата, дълга до глезените дреха и черния шал на главата ѝ ме заплени повече, отколкото ликовете на Фатен Хамама и Грейс Кели ме бяха запленявали на младини.