Да, Мона беше спазила обещанието си.
След като ме тикнаха „на тъмно“, както е изразът, и ме осъдиха на шестнайсет години затвор, предположих, че посещенията ѝ ще стават все по-редки. Въпреки това на всеки две седмици тя идваше и ми носеше допълнително храна, която да споделя с другите затворници, и пари за надзирателите и медицинските сестри, за да „се грижат за мен“.
Дори след толкова много години още не знам защо ме беше чакала и откъде намираше пари. Никога не споменаваше за ухажорите, които се навъртаха около нея, докато бях в затвора, макар да знаех, че са многобройни. Ухажваха я офицери от армията, бизнесмени и дипломати, които можеха да я заведат в друга страна. Но след издаването на присъдата ми тя изгуби желание за бляскав светски живот. Посвети се изцяло на баща си, докато той не умря в килията си. После превърна мен в своя кауза. Зае се с опити да ми помогне да изляза от затвора. Пишеше писма. Искаше срещи с министри. Изостави парижката мода и космополитните приеми. Вместо това обедини сили със съпругите на други затворници, въпреки че беше от съвсем друго съсловие и имаше висше образование.
За известно време дори обмисляше да приеме моята вяра. Учеше наизуст откъси от Корана, за да можем да разговаряме закодирано, започна да се облича като порядъчна мюсюлманска съпруга с бурка и хиджаб; а след като баща ѝ почина, смени името си от Мона на Амина. Но в крайна сметка остана християнка и всяка седмица посещаваше коптски богослужения до деня, в който умря.
Може би беше казала истината, когато бяхме млади: от край време беше търсила цел в живота, за която да отвори сърцето си. Избрала беше мен, а това беше чудо, по-изумително и от разделилите се води на Червено море.
Тя беше твоята баба и аз много я обичах.
През онзи ден тя ме прегърна и ми помогна да вляза с куцукане в блока, където беше намерила апартамент за нас. Изумен бях от непоклатимата ѝ вяра. Аз бях полусляп бивш филмов критик и шофьор, лежал в затвора и без изгледи да си намери скоро работа. Въпреки това тя се държеше, все едно бях богат като Ага Хан. Може би го правеше, защото знаеше, че се нуждая толкова много от нея, че се беше съгласила да свърже съдбата си с моята. На стълбището миришеше на урина и тютюн с плодов аромат. Качихме се на третия етаж. Тя ме остави да си почина, подпрян на парапета, докато отключваше вратата на апартамента.
Вътре нямаше мебели, само килимче за молитва и сак за голф, който беше успяла да спаси от дома на баща ми, четири свещи, Коран и стар дюшек на пода. Не беше останало дори копие от глупавото студентско филмче, което бях заснел с осеммилиметрова камера. Но сега, когато слънчев лъч падна косо през отворения прозорец и когато чух напевите на мюезина от недалечно минаре и видях прашинките, играещи в светлината на лъча, си спомних за лъча на прожекционния апарат в кино „Метро“. И напълно неочаквано в главата ми зазвуча забравена песен: Вижте пирамидите край Нил...
— Бог ми се усмихна — казах аз.
— Бог винаги се усмихва. Дори когато се отклоним от правия път.
— Само че днес се усмихва особено лъчезарно.
Ето това беше моят холивудски финал. В малък, мръсен и необзаведен апартамент за петдесет долара на месец, с ненадежден водопровод в банята и шумни съседи, които се караха на горния етаж.
Щяхме да бъдем женени в продължение на двайсет и седем години. Щяхме да останем в Кайро още шест месеца и да заминем за Франция, защото тя все още имаше френско гражданство благодарение на майка си. Тогава Бог смекчи сърцата на имиграционните власти и най-сетне ни отведе до Съединените щати, където тя имаше братовчедка в Ню Джърси. А след това Бог ни дари с още по-голямо чудо и ѝ позволи да забременее, макар да беше на четиресет и една години. Роди баща ти в болница „Кингс Каунти“ в Бруклин и доживя да види първото си внуче, което се роди американец. Знам, че беше твърде малък и не я помниш, но тя беше прекрасна жена и светлината на моя живот.
Всяка вечер ме чакаше у дома с чаша чай, когато се върнех от смяната си като таксиметров шофьор. Работех със специално разрешение от Нюйоркската автомобилна администрация, тъй като бях едноок. С трима други египтяни бяхме купили таксиметров лиценз една година след като пристигнах в Америка. Баба ти пое грижа за финансите и успяхме да откупим дяловете на другите трима египтяни през 1985-а, след което продадох лиценза за 100 000 долара, с които направих първата вноска за малка запусната бензиностанция на Бей Ридж Паркуей. Тя работеше рамо до рамо с мен на касата седем дни в седмицата зад бронирано стъкло и продаваше бензин и лотарийни билети, забулена с хиджаб, докато успяхме да изплатим ипотеката на бензиностанцията и да изкараме достатъчно, за да купим истински дом за семейството си на Колониъл Роуд — къща, построена от истински червени тухли, където за мен беше същинска радост да те гледам как растеш. И така, след толкова дълги години успяхме да преминем отвъд дъгата и да постигнем своята малка американска мечта.