Прав си. Никога не съм чувал за този Сесил Б. Демил, за когото все говориш. Нито за повечето филми, които споменаваш. Но как можеш да сравняваш твоята несериозна лакейска работа с призванието да изпълня дълга си, на което аз се отзовах?
Надявам се само, че когато смелостта ми бъде поставена на изпитание, аз ще се справя по-добре.
Твой, в битка и вяра,
Абу Сурор
3
Още помня ясно билборда с реклама на цигари „Кемъл“, зад който спряхме на около километър и половина след катастрофата, с детинските му рисунки на едногърбата камила и пирамидите в далечината. Четиримата слязохме, за да огледаме кадилака. Беше осеян с драскотини и десетки отпечатъци от длани, но нямаше сериозни вдлъбнатини и счупени стъкла. Нямаше и кръв. Но тогава видях счупените очила между чистачките на предното стъкло и сърцето ми се сви.
— Някой от вас смята ли, че трябва да съобщим за случилото се? — заговори пръв господин Демил.
— Възможно е да няма сериозно пострадали — отвърна господин Уилкоксън с умишлено поамериканчен акцент.
— Господин Гарфийлд? — обърна се режисьорът към мъжа със сънливите очи.
— Аз се въздържам от мнение. — Той килна шапка назад и се престори, че му е по-интересно да разглежда златния пръстен на насинената си лява ръка.
— А вие, господин Хасан?
Под капака на колата нещо капеше в синхрон с ускорения ми пулс.
— Господине, полицаите тук не са като в американските филми — отвърнах. — Не бих отишъл при тях доброволно. Но ако ме попита някой, ще кажа, че сме се страхували за живота си.
Коленичих, за да надникна под колата и да видя какво капе. Беше само климатикът. Станах, изтупах праха от крачола на панталона си, разплетох очилата от чистачките и ги прибрах в джоба си.
Продължихме към мястото на срещата в гузно мълчание. Пуснах радио „Кайро“, за да видя дали ще съобщят за демонстрациите, през които бяхме преминали. Но по тази станция звучаха само популярните в момента песни на Ум Кулсум и Мохамед Абдел Уахаб. Тогава започнаха новините. Водещият спомена мимоходом за множество протести в столицата, които бързо били разпръснати.
Вече минаваше единайсет, когато пристигнахме за срещата в 10:30 в офиса на продуцентската къща в центъра. Работници, покачени на стълби, сменяха табелата, когато спряхме пред административната сграда „Боз Ар“ на улица „Сюлейман паша“. Когато се качихме горе, господин Демил ми даде номера на адвокат в Лос Анджелис на име Нийл Маккарти и ми нареди да го накарам незабавно да излезе от заседанието за бюджета, ако успея да се свържа с него. По онова време нямах представа какво означава „холивудски посредник“, макар да разбирах защо е необходимо да му се обадя. Само че между Египет и Калифорния имаше часова разлика от десет часа и телефонът звъня дълго, без никой да вдигне.
Не успях да се свържа и с представителя на правителството, чийто номер беше посочен в графика за снимките. Вече трябваше да тръгваме за срещата в четири часа в двореца „Абдин“. Когато пристигнахме, ефрейторът на портала ни каза, че мястото на срещата е променено.
— Президентът Нагиб вече не може да ви приеме — заяви той безцеремонно. — Трябваше да ви уведомят, че ще се срещнете с други представители на властта.
Наредиха ни да се присъединим към военен кортеж, съставен от три джипа с шест войници, отиващи към остров Гезира.
— Някой би ли ми обяснил какво, по дяволите, става? — В огледалото видях, че господин Демил оголва разярено зъби.
— Предполагам, че „вече не може да ви приеме“ означава, че президентът е под домашен арест — отговори мъжът със сънливите очи, когото режисьорът беше нарекъл „господин Гарфийлд“.
— Това вярно ли е? — попита Хенри Уилкоксън.
— Неофициално е възможно, господине — отговорих възможно най-спокойно. — От известно време има „проблеми зад кулисите“, както бихте се изразили вие.
— Защо не съм бил уведомен предварително за тази промяна, господин Хасан? — Господин Демил стисна устни.
— Господине, започнах работа при вас едва днес. Някой друг е трябвало да ви уведоми.
— Да, защо не сме научили за тази промяна от хората ни в Държавния департамент? — обърна се рязко режисьорът към Хенри Уилкоксън.
— Ще трябва да попитам новите хора — отвърна актьорът. — Боб Маклинтък тъкмо беше изпратен в Азия. Очевидно французите са ни оставили да оправяме някаква каша във Виетнам.
В този момент разбрах защо господин Уилкоксън — или „Хенри“, както започнах да го наричам по-късно — вече не е кинозвезда, а е бил понижен до ролята на асоцииран продуцент на Демил с по някоя и друга поддържаща роля във филмите му. Красотата му беше твърде безинтересна, а гласът му не вдъхваше никакъв авторитет. Още по-лошо беше, че той не излъчваше силната самоувереност, която зрителите обичат да виждат в изпълнителите на главни мъжки роли и която господин Демил очевидно искаше да види сега. В този миг гордият му профил ми напомни за голяма птица с мощни криле, която обаче не може да лети много надалеч.