Господин Демил се смълча неспокойно, докато отново прекосявахме Нил към остров Гезира. Забелязах, че улиците около клубовете за конна езда са обрамчени с почти толкова джипове и танкове, колкото по време на преврата преди две години и половина.
Спряхме зад военните коли пред четириетажна каменна вила с леко занемарени градини и кей за лодки в съседство. Осъзнах, че това е друга от бившите резиденции на краля. Кралската яхта се беше върнала, след като беше оставила крал Фарук в Неапол. Сега пъстрите флагчета и цветята, които някога виждах от брега, бяха заменени със стойки за картечници.
Дежурният капитан излезе да ни посрещне. Той беше висок, имаше изправената стойка на шампион по конна езда и държеше ръка близо до кобура с пистолета си.
— Моля — каза той, когато отвори услужливо задната врата на колата. — Министър-председателят Насър не обича да чака.
— „Министър-председателят Насър“ ли? — попита стъписано господин Демил.
Той не слезе веднага. Предполагам, че беше свикнал всички други да се съобразяват с него. Но бяхме заобиколени от въоръжени войници, а не от актьори и продуценти. А пукащите им радиостанции и сурови безизразни лица подсказваха, че не бива да ги подценяваме.
— Да видим — каза Хенри, докато се бореше със закопчалката на дипломатическото куфарче в скута си. — От месеци държим връзка с кабинета на президента Нагиб и уреждаме подробностите около престоя ни...
— В момента прочистват правителството от поддръжниците на Нагиб и всички решения, взети до момента, подлежат на преразглеждане — каза капитанът и ме огледа. — Вие също трябва да дойдете. Специално наредиха да присъствате.
Звукът от капчиците, който бях чул под колата, се загнезди в главата ми, когато слязох с потни длани и сковани крака. Въведоха ни в нещо като кралски музей, от който бяха отстранени всички следи от охолство. Вестибюлът беше запазил високия си сводест таван и настлания с плочки под, но новото знаме на републиката в червено, бяло и черно висеше на стената, със златния орел на Саладин, заменил белия полумесец и трите звезди на кралския зелен флаг. Османските килими бяха махнати от каменния под, а мраморното стълбище имаше открояваща се бяла ивица по средата, сякаш съвсем наскоро бяха махнали червената черга.
Капитанът ни заведе до третия етаж и ни остави в голяма зала с изглед към Нил. Тежката дървена врата се затвори със зловещо хлопване. Стаята приличаше на част от декора в „Отнесени от вихъра“ или на операта в Кайро. Имаше висок бял таван, обточен със златни листенца, високи неокласически прозорци, червени кадифени завеси и половин дузина столове в стил Луи XIV с различни размери, подредени на червен мавърски килим, обточен с изящни златни плетеници по краищата.
— Мили Боже! — Господин Демил разпери ръце. — Тук текучеството е по-голямо, отколкото в „Парамаунт“. Господин Хасан, разкажете ми набързо за този Насър.
— Добре, господине. — Преглътнах. — Той беше подполковник по време на войната с Израел и командир на Свободните офицери, които свалиха краля от трона. Но Нагиб беше лицето на преврата. Поне досега.
— Революциите трудно се изобразяват върху сторибордове, нали, господин Демил? — обади се господин Гарфийлд.
— Държахме връзка и с неговия кабинет — побърза да каже Хенри, макар и не много убедено. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.
Вратата се отвори и влязоха двама мъже с бежови униформи. Първият беше висок, със сурови черти на лицето и голяма, волева брадичка. Стойката на Гамал Абдел Насър беше изправена, раменете му бяха широки и вървеше така, сякаш очакваше другите мъже да го следват безусловно. Мустаците му бяха внушителни, къдравата му черна коса започваше да се прошарва на слепоочията, а на голямото му чело имаше малък белег с формата на полумесец. В начина, по който вдигна брадичка за поздрав, се долавяше известна безцеремонна арогантност. Но когато се усмихна, в очите му проблеснаха пламъчета и той заприлича на кинозвезда като Емад Хамди или Кларк Гейбъл.
— Предполагам, че вие сте министър-председателят Насър. — Сесил Б. Демил протегна ръка. — За мен е чест да се запознаем.
— За мен е чест да се запозная с вас...
Насър стисна любезно ръката на режисьора, но след това стисна по-силно, при това с две ръце, ръката на Хенри.