Погледът му се задържа върху мен, докато прошепваше нещо на арабски с половин уста на Амер.
— Това религиозен орден ли е? — попита господин Демил.
— Те са бойци и фанатици — отвърна Насър.
— Не всички — уточни кротко Амер. — Все пак наброяват стотици хиляди.
— Но в редиците им има достатъчно луди и войнствени хора и това е проблемът. — Забележително големите ноздри на министър-председателя потрепериха гневно. — Подкрепиха революцията, защото си мислеха, че Нагиб ще им позволи да управляват страната и да я превърнат в религиозна държава, в която мъжете носят дълги бради, а жените покриват лицата си. Представяте ли си?
Усмивката му се завърна за момент, сякаш тази абсурдна идея го развеселяваше.
— Но сега тези фанатични Мюсюлмански братя са се надигнали — продължи Насър със сериозно изражение. — От самото начало бяха против мен, защото съм твърде отворен към западно влияние. Сега се тревожат, че ако успея да накарам британците да изпълнят споразумението за изтегляне, никога няма да могат да се отърват от мен. Та едва тази сутрин твърдяха, че един от водачите им е бил убит от мъж с американска кола. Шейх Сиргани. Той е от по-отговорните им лидери. Разправят, че шофьорът го блъснал на демонстрация, на която протестирали срещу уволненията на съмишлениците им. Несъмнено ще използват тази история в своя угода.
Чувал бях за Сиргани. Той беше имам, религиозен водач. Предаваха проповедите му по радиото. Той набираше пари за бедните. Мои близки много го почитаха. А счупените му очила още бяха в джоба ми.
— Знаете ли нещо по този въпрос? — попита Амер.
Ние, четиримата от нашата групичка, се спогледахме. Гамашите на господин Демил издадоха звук като от обтягащо се въже на бесилка.
— Мислите ли, че щяхме да стоим тук и да обсъждаме въпроса съвсем спокойно, ако бяхме направили подобно нещо? — попита режисьорът.
Насър потри уста.
— Проблемът е, че присъствието ви в нашата страна създава големи трудности. Най-грандиозният холивудски филм, сниман някога, е символ на всичко, което Мюсюлмански братя презират. Защо тогава да ви позволя да останете? — попита Насър.
Господин Демил сграбчи страничните облегалки и се надигна от стола, докато Хенри тършуваше в дипломатическото куфарче.
— Не ми показвайте разни договори — махна пренебрежително с ръка Насър. — Те са били сключени с предишния режим и вече не са валидни.
— Защото снимаме и друг филм — обади се Реймънд Гарфийлд, спокоен и невъзмутим като по време на нападението.
— Какво казахте, господине? — Насър вдигна ръка до ухото си.
— Точно така — кимна господин Демил, схванал намека с леко закъснение. — В договора е включена клауза, според която трябва да заснемем документален филм, представящ Египет като нов факел на свободата и земя на възможностите в Близкия изток. Господин Гарфийлд, който е печелил награди за документалните си филми, е дошъл именно с тази цел. Сигурен съм, че ще се съгласите, че филмът ще стане още по-хубав сега, след като новият лидер на страната изглежда като кинозвезда.
— Нима мислите, че съм суетен като крал Фарук? — Насър посочи лицето си.
— Всеки лидер се интересува от имиджа си — отвърна господин Демил уклончиво. — А в съвременния свят камерата е също толкова важна, колкото всички останали оръжия в арсенала. Възнамеряваме да покажем Египет като процъфтяваща страна под вашето ръководство. Подобен филм би могъл да затвърди позициите ви на международната сцена.
— Нима искате да кажете, че ще ме превърнете в „звезда“? — Насър се спогледа цинично с генерала.
— Господин Демил има забележителна дарба за откриване на самородни таланти — изтъкна Хенри. — Той пръв забеляза Гари Купър...
— О, ако обичате! — Насър потри чело.
— Кажете ми, господин Уилкоксън — наведе се напред генерал Амер с мрачно изражение. — Вие и господин Демил не заснехте ли преди време филм със заглавие „Кръстоносните походи“?
Господин Демил се отпусна обратно на стола.
— Не пожъна особен успех — призна той.
Всъщност от проучванията си знаех, че този филм е сложил край на кариерата на Хенри като актьор в главни роли.
— Не ме разбрахте правилно. — Амер се ухили, което придаде на мрачното му лице момчешка дяволитост. — Когато гледахме филма във военната академия, той много ни хареса. Особено сцената, в която господин Уилкоксън като Ричард Лъвското сърце се сражава с нашия герой Саладин. Дори наричахме министър-председателя „Хенри Уилкоксън“...