Не казахме нищо повече за смъртта на имама, докато пътувахме. Сякаш подозирахме, че в кадилака е било поставено подслушвателно устройство, въпреки че в онези времена подобни устройства не бяха широко разпространени.
Оставих господин Демил пред блока му, после закарах Хенри и Реймънд Гарфийлд обратно в офиса на продуцентската къща, където научих, че на другата сутрин заминаваме за Синайския полуостров за началото на снимките край Червено море.
Точно в четири пристигнах на паркинга, от който бях взел кадилака тази сутрин. Знаех, че дежурният пазач е пройдоха на име Фаузи, който едно време беше редовен клиент в задната стаичка на магазина на чичо ми; той често беше пиян и се разсейваше с порнография по време на работа. Знаех и че няма да забележи, когато взех книгата с регистъра и промених регистрационния номер на колата, която бях взел, за да изглежда, че съм карал „Крайслер Уиндзор“. Паркирах кадилака в дъното на паркинга, взех ключовете за един червен „Флийтууд 75“ и го използвах, за да взема екземпляр от работния сценарий на „Десетте Божи заповеди“ от офиса и да го занеса в комисията по цензура, чиято канцелария се намираше на два километра. Сценарият представляваше огромен куп листове, над триста страници. Но когато ги разлистих, осъзнах, че днес вече бяхме нарушили две от най-важните Божи заповеди, а още дори не се беше здрачило.
Върнах се до блока и изчаках господин Демил да се облече за приема в негова чест тази вечер, който щеше да се проведе на покрива на хотел „Семирамида“.
Въпреки размириците по улиците, на приема се изсипа цялото висше общество на Кайро. Имаше саудитски принцове с дълги до глезените туники и шалове на главите и европейски принцеси, облечени по последна мода от „Харпър’с Базар“. Офицери от армията пристигаха без съпругите си, за да могат да танцуват с когото си поискат. Млади служители от Държавния департамент със сака от „Брукс Брадърс“ и раирани вратовръзки — заменили онези, които тъкмо бяха заминали за Виетнам — стояха наоколо, пиеха коктейли и пренебрегваха съветите на опитни арабисти, които се опитваха да им обяснят какви са порядките тук. Актриси и бивши наложници на краля флиртуваха с посланици и нефтени магнати от Тексас на опашките покрай отрупаната с ордьоври дълга маса, докато оркестър, съставен от най-добрите музиканти в страната, изпълняваше „Това е любовта!“ и „Три монети във фонтана“, а мис Фатима, прочутата кючекчийка, се виеше между запалените факли и демонстрираше кръшните си прелести на гостите.
За мен обаче имаше само една звезда на хоризонта и тя засенчваше всички останали. Мона дойде при мен със семпла черна рокля и перли, русата ѝ коса бе вдигната на кок.
Веднага забравих за всичките си тревоги и радостта ми отекна в песента, която оркестърът подхвана в този момент: „Вижте пирамидите край Нил / Вижте как слънцето изгрява над тропически остров...“
Тя ме хвана за ръката и притисна червените си устни в бузата ми. Кълна се, Алекс, ако бях умрял в онзи момент на покрива с изглед към Нил, щях да умра щастлив.
Това беше всичко, за което мечтаех, когато стоях пред огледалото в стаята си и упражнявах елегантните танцови стъпки, които бях видял в „Кралска сватба“ и „Един американец в Париж“, за да впечатля Мона с грацията си. После можехме да си намерим тихо местенце, където най-накрая да я взема в обятията си. Във филмите обикновено след този момент сцената свършва. Но тялото ми жадуваше за нейното и сърцето ми препускаше като буен жребец, докато усещах уханието на парфюмираната ѝ кожа, на косата ѝ и си представях всички неща, които по онова време не показваха във филмите.
— О, Боже, Али! — Тя ме върна в настоящето с думите, изречени на арабски с френския ѝ акцент. — Няма да повярваш колко много знаменитости има тук. Вече видях Ум Кулсум, Фатен Хамама, Шукри Сархан и Лейла Мурад — толкова е красива...
Едва я чух и докоснах замаяно бузата си. Макар да я познавах от няколко години, откакто бях студент и през това време да се бях наслаждавал на флиртуването ни (е, от време на време и на малко повече, но няма нужда да навлизам в подробности), все още не знаех как от приятел да стана истински обект на женската страст.
— Виж, и Мишел Шалхуб е тук — каза Мона.
Сочеше красив млад актьор, който скоро щеше да смени името си на Омар Шариф и да стане световноизвестна звезда. В автобиографията си бях посочил, че съм работил с господин Шалхуб, защото си мислех, че американците няма да си направят труда да проверят.
— Благодаря ти, Али. — Мона ме стисна за ръката.
— За какво?
— Знам, че ти си ми помогнал да получа тази работа.