— Сигурен съм, че и сама щеше да се оправиш.
Всъщност бях помолил разпалено един познат на баща ми от кино средите да проведе интервю с Мона за работа като асистентка на рекламния агент, защото така щях да имам възможност да прекарвам повече време с нея. Тя получи работата благодарение на Аллах и навярно заради дръзката снимка с оголени рамене, която беше подала заедно с документите си.
Баща ѝ Набил дойде при нас, облечен с бяло сако, и с чаша шампанско в ръка.
— А, Али, mon ami! – той ме целуна по двете бузи, защото се мислеше за много галантен. — Comment allez-vous?
Аз се дръпнах назад, защото малко от шампанското ме поля. В общи линии харесвах Набил; той беше заможна, светска личност с набито око за изискани дрехи и изящни бижута като часовника „Картие“, който беше подарил на дъщеря си. Само че като някогашен приближен на краля, хората на Нагиб го гледаха с подозрение. Сигурно беше дошъл на приема с надеждата, че със смяната на властта отново ще спечели благоразположение.
— Prendre soin de mon trésor très précieux. — Очите му се стрелкаха ту към мен, ту към дъщеря му, докато ми казваше да се грижа за безценното му съкровище. Тогава ме придърпа към себе си и прошепна на английски: — Тя е малко, както се изразяват американците, над нивото ти, не си ли съгласен?
Преди да успея да отговоря, Мона ме потупа нетърпеливо по ръката.
— О, за малко да забравя защо дойдох при теб.
— Нима не си дошла просто за да ме видиш? — Нацупих се престорено.
— Не, възможно е да имаме проблем.
— Какъв?
— Професор Фарид е тук.
Колкото и неловко да се чувствах в присъствието на баща ѝ, появата на бившия ми преподавател ме смути още повече. Той не само беше тясно свързан с фракцията на Нагиб по време на революцията, но беше известен и като изявен член на Мюсюлмански братя. Нямах представа какво може да направи или да каже на събитие като това.
— Защо е тук? — попитах.
— Дошъл е за пресконференцията на господин Демил — отвърна Мона. — Трябва да се погрижим да не каже нещо, с което да засегне някого...
Заоглеждах се трескаво, но светкавицата на един фотоапарат проблесна в очите ми и ме заслепи. Веднага щом успях да прогледна отново, последвах Мона през дансинга до застлана с червен килим част от залата, където господин Демил стоеше пред микрофон на катедра и отговаряше на въпроси от събралите се международни журналисти и фотографи, които бяха настанени на сгъваеми столове.
— Да, Моисей ще има повече от една любима в нашия филм — казваше той на италианска репортерка с прилепнал по тялото тоалет „Шанел“. — Но не забравяйте, че Моисей е бил и млад...
Журналистите се разсмяха на дяволитата усмивка на режисьора и тогава видях професор Фарид да стои най-отзад, стиснал писалката си с два пръста, сякаш се канеше да я хвърли като стреличка.
Макар да го бяха уволнили от университета преди няколко месеца, след което стана един от водещите интелектуалци в редиците на Мюсюлмански братя, преподавателят ми все още се обличаше като западен академик, със сако от туид, бяла риза и малка папионка. Мустаците му бяха грижливо подстригани, а косата прецизно разделена на път, все едно беше използвал кинжал вместо гребен. Наклоненото надолу пенсне, кацнало на носа, подчертаваше меланхоличното униние на чертите му, сякаш светът постоянно го изпълваше с разочарование.
— Да, господине? — обърна се към него господин Демил. — С кого имам удоволствието да разговарям?
— Професор Ибрахим Фарид. — Тънкият му пронизителен глас си проби път през шума от фриволни разговори и изпълнението на оркестъра. — Но тази вечер съм дошъл в качеството си на културен редактор на вестника на Мюсюлмански братя...
Светкавиците спряха да проблясват и журналистите се спогледаха, все едно бяха познали името. Господин Демил със сигурност го позна. Постави ръце в двата края на катедрата и се подпря.
— Вестникът религиозен ли е, господине? — попита той.
— Точно така — отвърна преподавателят ми с укорителен педагогически тон, с който даде да се разбере, че би поправил граматическите грешки на всеки както на английски, така и на арабски. — В периодичното ни издание се разглеждат както духовни, така и политически въпроси.
— Както и в нашия филм, надявам се.
— Именно. — Професорът се покашля и ме погледна за миг, при което стомахът ми се сви от страх. — Господин Демил, правилно ли съм разбрал, че сте признателен за сътрудничеството на нашите власти...?
— Да, господине. Днес имах честта да се запозная с новия ви министър-председател господин Насър.
— Разбирам. — Професорът кимна и ноздрите му потрепнаха над подобните му на тире мустаци. — А бихте ли ни споделили какво обсъждахте с него?