Винаги съм бил воин по душа, дори когато единственото ми оръжие беше лопатката в пясъчника или джойстикът, с който играех Call of Duty. Знам, че не разбираш пътя, който съм избрал. Но материалният живот в настоящето не ми е достатъчен. Нещо от миналото ме зове, нашепва ми, че онези деца са били прави: трябва да се върна в пустинята.
Моля те, не скърби. Ти, татко, Ейми, Саманта и дядо винаги ще бъдете в сърцето ми. Ако е рекъл Аллах, един ден отново ще се съберем на по-хубаво място. Моля те, кажи на Ейми и Саманта да не влизат в стаята ми — освен за да хранят рибките. Никой не иска малките му сестри да му ровят във вещите. Можеш да изхвърлиш всичките ми видеоигри и дивидита на улицата, макар да се съмнявам, че някой ще ги вземе, защото повечето са много стари.
Моля те, не тъжи твърде много и не се страхувай. Знам, че сам не съм пътувал по-далеч от Ню Джърси, но сега се налага.
Твой син Абу Сурор (Проверих какво означава — „баща на радостта“.)
П.П. Повече не искам да се казвам Алекс.
23 юли 2014 г.
До: Alexisfire475@gmail.com
От: GrandpaAli71@aol.com
Скъпи Алекс (твърде стар съм, за да те наричам по друг начин),
Не използвам електронната поща често, но изглежда, няма друг начин да се свържа с теб. Майка ти ми каза, че мобилният ти телефон е изключен и че не си оставил адрес, на който мога да ти пиша. Нямам представа дали ще получиш това писмо и дали ще отговориш. Моля се на Аллах все още да си жив и да го прочетеш.
От шест седмици нямаме вест от теб. Майка ти плаче всеки ден. Понякога ридае на масата, докато се храним. Сестричките ти също плачат от време на време. Но най-вече си стоят по стаите. Баща ти е като зомби. Тъй като не си отговорил на нито един от имейлите на родителите си, нямам представа дали знаеш, че той напусна работата си в банката и посвети цялото си време да те търси. Разговарял е с всички таксиметрови фирми, всички авиокомпании и с всеки служител от Държавния департамент и посолствата, с когото успя да се свърже. Ходи до Кайро и Истанбул, за да показва снимката ти, и похарчи хиляди долари за „посредници“ в опит да те издири. Изглежда, че си успял да преминеш незабелязано в Сирия и да се присъединиш към така наречените воини, сражаващи се срещу тамошните власти под черния флаг. Когато баща ти се опитал да тръгне по стъпките ти, бил задържан от сирийската полиция, пребит и изпратен обратно в Турция. Той вече си е вкъщи, слава на Аллах, и макар майка ти да твърди, че не го обвинява за опитите му да те намери, двамата вече не са щастливи като преди. Което много ме натъжава.
Едва ли мога да се надявам, че ще отговориш точно на мен, след като не си отговорил на никой друг. Въпреки че съм до теб от мига, в който се роди, ти почти не ме познаваш. Навярно би казал, че и аз не те познавам, макар да живеем под един покрив, откакто баба ти почина и родителите ти ме поканиха да се преместя при тях, за да ме наглеждат.
Ти си млад мъж, който твърди, че е заминал да се бие за народа си. Аз съм стар, едноок египтянин, който има бензиностанция и малък магазин в Бей Ридж, моли се по пет пъти на ден, фен е на „Ню Йорк Метс“, плаче на стари филми и скърби за жена си. С мен ти винаги си се държал като послушен и добре възпитан внук. Усмихваше се на скучните ми старчески шеги, придърпваше ми стола, когато сядах на вечеря, и ме завиваше, когато задрямвах пред телевизора. Показваше ми уважение като на по-възрастен, като на дядо, който все още работи на осемдесет и пет години. Винаги беше търпелив и се държеше почтително. Но знам, че никога не съм ти бил особено интересен.
А и защо да съм ти интересен? Човек, който привидно води кротък и скучен живот, не би могъл да разбере великото героично приключение, на което си се отправил. Само че нещо, което си написал в писмото до майка си, ми направи впечатление. Твърдиш, че пътешествието, на което си поел, е предопределено от съдбата. Вярваш, че нещо от далечното минало, нещо отвъд удобния и задоволен живот на родителите ти, те зове.
Разбирам това по-добре, отколкото си мислиш.
Когато бях на твоите години, аз също предприех подобно пътуване и за малко да не се върна. Не съм ти разказвал тази история. Всъщност не съм я разказвал почти на никого в Съединените щати, откакто пристигнах тук преди повече от четиресет години. Дори баща ти, единственото ми дете, я знае само в най-общи линии, защото не исках да ми задава твърде много въпроси. Исках той да бъде американец, изпълнен с надежда, горд с баща си. Затова се стараех да не научава твърде много за миналото.
Защото истината е, че скучният ти дядо Али Хасан — собственикът на бензиностанция със сбръчканата кожа, старческия си одеколон и глупавите шеги — прекара дълги години в затвора като престъпник и там загуби окото си.