— Знам, че родителите ти са работили в хотел, Али Хасан, но прекаляваш с гостоприемството. Не виждаш ли, че Сесил Б. Демил е просто поредният от дълга върволица окупатори?
— Не, професоре, той е велик творец.
— Щом вярваш в това, значи съм се провалил като твой учител по отношение на културата и моралната преценка. Той е сантиментален и вулгарен, Али. Трябва да прочетеш възмутителните реплики в сценария на този филм.
— Вие как успяхте да го прочетете?
— Донесоха го в комисията по цензура, преди да ме уволнят. Работех там, за да компенсирам за загубата на заплатата си от университета. Но днес ме изгониха заедно с всички останали поддръжници на Нагиб.
— Съжалявам, професоре. Не знаех, че...
— Този филм, който така защитаваш, е истинско кощунство, Али Хасан. — Професорът ме смушка в гърдите с необикновено дългия си показалец. — Възнамеряват да покажат Пророка в обятията на развратни жени. Възнамеряват да сътворят на екрана чудеса, които само Бог може да сътвори на този свят. Но най-страшното е, че ще използват киното като оръжие, за да представят египтяните като злодеи в очите на хората по целия свят във време, в което трябва да спасим революцията от неверника Насър.
— Е, това са само предположения.
— Според мен са твърди факти. — Професорът сниши глас. — Чу ли за случилото се с шейх Сиргани днес?
— Не.
— Бил блъснат на улицата от някакви западняци...
За няколко секунди гласът му заглъхна в ушите ми и чувах единствено безсъдържателните разговори на другите гости и данданията на оркестъра, изпълняващ популярни танцови мелодии.
— Опитваме се да научим повече — казваше професорът, когато се откъснах от размислите и отново започнах да го слушам. — Но хората на Насър събират свидетелите и ги заплашват, за да си мълчат. Видно е, че той се опитва да ни продаде на американците. Които са също толкова лоши, колкото римляните, французите, турците, англичаните и всички други преди тях. Казвам ти, трябва да се борим и да оказваме съпротива на всяка крачка. Ако имаш смелостта, тръгни си с мен.
— Не мога — отвърнах аз неспокойно.
— Защо?
— Утре трябва да закарам господин Демил до Синай.
— О, значи си станал негов шофьор, така ли? — Професор Фарид пъхна пръсти под стъклата на очилата си и разтри очи. — Да ти призная, очаквах повече от теб, Али бей. — Направих гримаса, когато чух подигравателно изреченото звание. — А беше толкова обещаващ студент.
Професорът се обърна рязко и си тръгна.
Аз го проследих с поглед, притеснен, че може би съм направил погрешен избор. Хватката на Насър върху властта изглеждаше несигурна. Ако Нагиб успееше отново да вземе властта с помощта на Мюсюлмански братя, нямаше да имам никакъв шанс да се защитя в съда. Щях да се озова на дръвника като от другата страна на залива Акаба в Саудитска Арабия, където правосъдие се раздаваше с меч. Понечих да изтичам след него, за да му обясня, но мис Фатима ми препречи пътя с оранжевите си шалове и блещукащия на пъпа си цирконий. Когато тя отмина, професорът беше изчезнал. Вместо това зяпнах, когато видях какви ги върши Мона.
За мой ужас дамата на въжделенията ми танцуваше с друг мъж. Белите ѝ прасци и глезени проблясваха голи, когато се завъртеше и полите на роклята ѝ се повдигнеха. Главата ѝ беше отпусната на рамото му и равновесието във Вселената заплашваше да се срине всеки момент заради начина, по който поклащаше бедра.
Когато двамата се завъртяха, видях, че партньорът ѝ е актьорът Чарлтън Хестън, който щеше да играе Моисей. Виждал бях негови снимки с костюма и дългата бяла брада и коса, на които забележително приличаше на скулптурата на Микеланджело на Синайския пророк. Но сега актьорът изглеждаше млад, загорял от слънцето и жизнен, с ореол от червеникаво-кафява коса и хищнически блясък в усмивката.
Отидох при Мона и я потупах по рамото.
— Али, какво има? — завъртя се тя към мен, сякаш я бях извадил от блажен блян.
— Мислех си, че работиш.
— Пресконференцията приключи. Познаваш ли Чарлтън Хестън?
Усмивката на актьора стана още по-широка и той стисна ръката ми с такава сила, че и коленете на вол биха се подкосили.