П.П. Готов съм да ти простя някои неща заради момичето, което си харесвал. Аз лично се чувствах объркан от момичетата в Щатите. Но братята, които ми помагат да вървя по правия път, обещаха да ми намерят набожна жена, която да се държи както подобава.
29 август 2014 г.
До: Asur@protonmail.com
От: GrandpaAli71@aol.com
Алекс,
Забелязвам, че все по-често споменаваш за религия. Питам се дали не се превръщаш във фанатик и дали не тълкуваш разказа ми погрешно. Питам се и кои са тези братя, за които споменаваш.
С обич и притеснение,
Дядо
5
Минаваше десет, когато се прибрах в къщата, в която живеех с баща си. Някои от приятелите му все още бяха навън пред домовете си, пушеха наргиле и играеха табла. Помахах им и си събух обувките на рогозката пред вратата. Тя беше отключена, както винаги, а стиковете за голф на татко стояха до саксията с папируса в антрето. Над тях имаше табелка с поздрава Ahlan wa Sahlan, изписан калиграфски, и снимка с автограф на американския играч на голф Байрън Нелсън, който замахва със стик номер девет на фона на пирамидите. Баща ми твърдеше, че през въпросния ден е бил асистент на Нелсън, но го нямаше на снимката.
Стаите ми изглеждаха някак по-малки вместо по-големи след кончината на майка ми и сестрите ми. Може би с баща ми просто не съумявахме да седим кротко и ненатрапливо по ъглите като тях. Всекидневната беше обзаведена със смесица от стари семейни мебели и покъщнина, която родителите ми бяха „освободили“ от хотела с годините. За тях това не беше кражба; смятаха, че така само насърчават управата на хотела да подменя овехтелите вещи. Затова сега в скромния си дом имахме хавлиени кърпи, които майка ми беше събрала от килера на камериерките. Имахме абажури, пердета, покривки за маса също от хотела, които тя си беше направила труда да боядиса с чай, за да не пожълтяват с времето. Колко типично за нея беше да мисли как ще изглежда светът, след като тя си отиде от него.
Баща ми беше до почернялата от въглищен прах печка с крокодилската си тениска с якичка и зелени панталони, прегърбен от изнурителното носене на стикове по цял ден. Готвеше кушари за вечеря, както обикновено. Усещах историята на страната ни в преплитащите се ухания на ориз, лук, леща и макарони, плувнали в доматен сос с оцет и чесън.
— Как мина първият ти работен ден, синко?
— Добре. — Засуетих се с възела на вратовръзката си. — Мина спокойно.
— Из града имаше ли много задръствания? Някои от клиентите ми се оплакаха.
— Нима не си чул слуха, че Мохамед Нагиб е бил поставен под домашен арест?
— Познаваш ме, habibi. — Татко едва погледна през рамо, докато разбъркваше цвърчащия лук. — Не следя политиката. Когато съм на игрището, не мисля за нищо друго, освен за голф. Между другото, успя ли да попиташ господин Демил дали би дошъл да поиграе при нас?
— Не, татко, дори не знам дали играе голф.
— В цял Египет няма да намери по-хубаво игрище...
Бръкнах в джобовете си, за да ги изпразня, и установих, че очилата на шейх Сиргани все още са у мен. Огледах се за кошчето, като си мислех, че е време да спра да се терзая и да ги изхвърля. Но кошчето преливаше от хартии, скрили празно шише от „Джони Уитакър“, евтина местна имитация на уискито, което пиеха клиентите на баща ми.
— Моля те, baba. Той има много по-важни неща, за които да мисли.
— Струва ми се, че и ти си се замислил за нещо по-важно. Какво те мъчи?
— Нищо. — Размърдах се неспокойно като куче с бълхи. — Съжалявам, татко. Просто цял ден бях напрегнат да не се изложа на работа. Господин Демил е много взискателен.
Протегнах се и опънах гръб, докато гръбнакът ми не изпука. Ръцете ме боляха от нервното стискане на волана. Макар да стоях на едно място, имах чувството, че ще изгубя равновесие, сякаш тялото ми чак сега осъзнаваше, че е било напът да се катурне.
— Искаш ли да ти разкажа един виц, който ще те накара да се усмихнеш? — попита татко.
— Нима мога да те спра?
Честно казано, обичах вицовете на татко и преструвката, че ме дразнят, беше стара шега между нас.
— Много е смешен, ще видиш. — Той потри доволно ръце. — Ако ти хареса, може да го разкажеш на господин Демил.
— Съмнявам се, че ще разбере египетския хумор...
Баща ми не се смути ни най-малко, уверен, че публиката ще оцени смешката.
— Един търговец отива с колата си в центъра, за да сключи сделка, с която да спаси загиващия си бизнес. Само че накъдето и да погледне, все не намира свободно място за паркиране.
Чух, че на улицата спира кола и видях лъчите на фарове да огряват прозорците.
— Търговецът обикалял ли, обикалял, станало късно и той се уплашил, че ще закъснее за срещата и ще изгуби всичко — продължи баща ми. — Въпреки че не бил набожен, започнал да се моли: „О, Аллах, помогни ми да намеря място за паркиране! Ако ми помогнеш, ще посветя целия си живот на теб. Ще се моля по пет пъти на ден. Ще изпратя и четиримата си синове в университета „Ал-Азхар“, ще живея добродетелно до края на дните си.“