— Нали каза, че вицът е „съвсем кратък“? — Прозях се престорено и тогава чух да се затръшва врата на кола и към къщата да приближават стъпки.
— В този момент една кола пред него потеглила и освободила място за паркиране. — Татко плесна с ръце и се ухили. — Търговецът вдигнал очи към небето и казал: „Няма смисъл, Господи, намерих си място“.
Почукване на вратата ни прекъсна. Татко ми хвърли странен поглед. Беше твърде късно за гости. Отидох да отворя. Братовчед ми Шериф нахлу в стаята и ме прегърна.
— Assalaam alaikum, братко мой. — Той притисна брадясалата си брадичка до врата ми, стисна ме силно в обятията си и ме целуна по челото с шумно млясване. — Отдавна не сме се виждали.
Действително не се бяхме виждали от поне две седмици. Напоследък той пребиваваше предимно в Асуан, където заедно с назначени от правителството екипи от инженери следеше изграждането на язовира. Когато се прибираше в Кайро, беше зает със съпругата си и новородения си син в квартал на име Шубра. Радвах се да го видя, но в същото време се безпокоях. Защото има нещо, което може би трябваше да спомена, докато описвах срещата в кабинета на Насър: Шериф също беше последовател на професор Фарид и член на трудовото подразделение на Мюсюлмански братя.
— Как си, братовчеде? — попитах аз. — Какво правиш тук?
— Добре съм, слава на Бог. — Шериф ме потупа по бузата и закуцука към баща ми, за да целуне и него. — Но като цяло положението е лошо. Би трябвало вече да знаеш това.
Стиснах очилата в джоба си и попитах:
— За какво говориш?
— Всичко се руши. Несъмнено вече си чул за Мохамед Нагиб.
— Да, току-що научих — кимнах мрачно аз. — Трудно е да хванеш края на всички промени, не си ли съгласен?
— Да, Бог ми е свидетел, от месеци повтарям, че на този долен кучи син Насър не може да се има доверие — заяви братовчед ми.
Татко завъртя очи с досада и продължи да готви. Търпението му към братовчед ми беше почти толкова ограничено, колкото към темата за политиката. Той не проумяваше как на собствения му брат Хамид, може би най-забавния човек в селото ни, му се е родил син, толкова пламенен и категоричен, че сам не осъзнаваше кога става смешен.
— Голяма беда. — Шериф седна тежко на стария английски диван, който бащите ни бяха изнесли от един салон в хотела, и започна да подръпва брадата си, при което заприлича повече на стъклопис на Исус Христос, отколкото на предания мюсюлманин, който всъщност беше. — Вече прочистват привържениците на Нагиб и членовете на Мюсюлмански братя от всички управленски длъжности. Забравили са кой ги подкрепяше и кой направи тази революция възможна.
Обичах братовчед си и му завиждах. А и честно казано, от край време малко се страхувах от него. Очите му излъчваха една доброта и задушевност, която привличаше хората и създаваше впечатлението, че ще ти каже нещо мило или благосклонно. Но това беше само привидно заради начина, по който го бяха възпитали родителите му. Шериф не беше такъв по характер. Истинските му достойнства бяха смелостта и целеустремеността. И колкото по-дълго живея, толкова повече осъзнавам, че на света има съвсем малко истински вярващи, само че хората се плашат от тях.
Братовчед ми беше от тези рядко срещани индивиди, които са изпълнени с непоклатима вяра и недоумяват защо другите не са като тях. Ако Моисей е съществувал, то той вероятно е бил точно такъв човек. По свой собствен начин може би и господин Демил беше такъв човек. Когато подобни хора не изкачват планински върхове и не се разпореждат с камери, те често свършват като проповедници или в лудница. Въпреки това никой не би се усъмнил в искреността им. Срещнеш ли ги веднъж в живота си, никога не можеш да се отървеш от влиянието им.
Още от малък аз непрекъснато се сравнявах с братовчед си. И по-често, отколкото ми се иска да призная, сравнението не беше в моя полза. Шериф беше сред първите, които се включиха във въстанието през онзи юлски следобед, известен като Черната събота. Би се срещу кралските войници по улиците смело и достойно, както се би в редиците на младежкия отряд на Мюсюлмански братя във войната през 1948 година, когато израелски куршум прониза левия му крак. Той беше истински бунтовник и революционер. А в онзи момент аз бях бивш кинокритик, който, без да иска, беше блъснал свят човек с кадилак и беше отпрашил от местопрестъплението.