— Не мислиш ли, че положението ще се успокои? — попитах аз.
— Не и ако зависи от мен. — Братовчед ми вдигна ранения си крак на една пухкава табуретка. — Трябва да бъдем на улиците и да протестираме всеки ден, всяка минута.
— Само че някои от нас ходят на работа — промърмори баща ми.
Шериф го погледна и въздъхна, сякаш му беше жал за него. После се взря в мен и започна да подръпва брадата си по-силно, като редуваше ръцете, все едно се катереше по въже.
— И това не е най-лошото — продължи Шериф. — Не ни разрешават да направим мъченическо погребение на шейх Сиргани.
— Имама ли? — Баща ми ни погледна през рамо. — Умрял ли е?
— Шайка чужденци го прегазили на улицата. — Шериф стисна брадата си в юмрук. — Остави млада жена и шест деца. Казвам ви, той беше забележителен човек. Не само учител, но и почти светец. Откриваше училища и взимаше храна от собствената си трапеза, за да храни бедните. А го прегазиха като куче. С една от червените коли на краля отгоре на всичко. Али, да си чувал нещо по въпроса?
— Не, разбира се — отвърнах аз твърде разпалено. — Тоест, тази вечер видях професора и той ми разказа за злополуката, но не знам подробности.
— Кой каза, че е било злополука? — Шериф спря да дърпа брадата си.
— Ами, от думите на професора останах с впечатлението, че е било така — казах с каменно изражение.
— Наистина ли? — Шериф започна да поглажда брадата си замислено. — Когато аз говорих с него, останах със съвсем различно впечатление.
Усетих, че доматеният сос на татко започва да загаря, сладникавият аромат стана остър и ми напомни мириса на изгоряло, който усетих по улиците следобед.
— Явно не съм разбрал правилно — окопитих се аз. — Но не мога да повярвам, че някой би направил подобно нещо умишлено.
— Защо не можеш да повярваш? — Шериф вирна брадичка. — Тези нашественици се отнасят с нас като с псета от векове. Какво е за тях един учен човек като имама? Някой трябва да им даде урок.
Колкото повече говореше той, толкова повече аз преживявах отново усещането да полетиш във въздуха с въртящи се колела.
— Шериф, трябва да те питам нещо. — Баща ми свали тенджерата от огъня. — Каза, че уволняват масово всички поддръжници на Нагиб и членове на Мюсюлмански братя от държавните институции. Какво ще стане с теб?
— Вече ме уволниха.
С татко се спогледахме. Знаехме добре, че братовчед ми е от хората, които не бива да разполагат с твърде много свободно време. В такива периоди често изпадаше в депресия и се отдаваше на това, което днес наричаме „злоупотреба с упойващи вещества“. Подозирах, че тайно пие алкохол, въпреки строгите религиозни принципи, които уж спазваше. Със сигурност пушеше хашиш, но той не му действаше отпускащо и успокояващо като на повечето хора. Какво обаче можехме да направим? Семейството е благословия и проклятие, утеха в най-добрия случай и капан в най-лошия. Можеш да се отдръпнеш от роднините, но никога не можеш да избягаш напълно от тях.
— Не се тревожете — каза Шериф. — Бог ще се погрижи за мен. Всъщност вече го направи.
— Как? — Баща ми остави на масата тенджерата, от която се вдигаше пара. От едната ѝ страна се стичаше струйка червен сос.
— Вече имам нова работа. Благодарение на Аллах и Али.
— Какво общо имам аз? — гласът ми потрепери.
Шериф дойде при мен и ме прегърна през раменете.
— Отбих се в офиса на продуцентската къща, след като ти си тръгна следобед. — Той се усмихна и затегна хватката си. — Наемат стотици хора за филма, особено работници с опит в строителството. Казах им, че ти ще гарантираш за мен, за да не се налага да проверяват препоръките ми. Всичко се получи идеално. Заминавам за Синай с теб.
2 септември 2014 г.
До: GrandpaAli71@aol.com
От: Asur@protonmail.com
Gedo,
Най-сетне разбрах защо кръвта на мъчениците бушува във вените ми. Най-сетне разбрах защо призивът за битка отекна в мен. Защо никой не ми е казвал, че имам героичен роднина като Шериф? В гимназията щеше да ми е много по-лесно. Щях да вървя по коридорите с високо вдигната глава, вместо момчетата от футболния отбор да ме блъскат и мушкат с лакти, а най-хубавите момичета да не ми обръщат внимание. Можех да споря с учителите, които изкривяваха историята ни и пренебрегваха постиженията ни. Можех да се гордея с произхода си.
Сега вече разбирам пътя, по който съм поел. Подготвям се за по-мащабна битка. Не знам дали някога ще успееш да разбереш това. Но ако братовчед ти Шериф е бил такъв, какъвто го представяш, мисля, че той би застанал на моя страна. Всъщност, ако все още е жив, моля те, свържи ме с него.
Междувременно искам да те помоля нещо, но без да казваш на мама и татко. Питах се дали би могъл да ми изпратиш малко пари. Много е важно да стигна там, накъдето съм тръгнал, колкото се може по-скоро. Ако не можеш, ще те разбера.