Всъщност зад мен седяха Хенри Уилкоксън и „Чък“ Хестън, а притиснати между тях — господин Демил и Мона, като и четиримата някакси успяваха да не повърнат въпреки рязкото криволичене и друсането.
Реймънд седеше отпред до мен с килната назад шапка и въртеше с резки движения манивелата на непретенциозна малка камера, използвана най-вече за снимане във военни зони, която наричаше „Аймо“, и от време на време насочваше трите ѝ обектива през прозореца, за да снима обруления от вятъра пейзаж.
— Само гледай да не се блъснеш в нещо — каза той със сухия си като мартини тон, който започваше да ме дразни.
— Знам как да шофирам — отговорих.
Все още не го харесвах и му нямах доверие, въпреки че вече бяхме неразривно свързани от обща тайна. Също така забелязах, че гледаше Мона в страничното огледало и вече не носеше брачната халка, която беше на пръста му, когато удряше мъжа през прозореца.
Джипът пред нас спря рязко и аз трябваше да скоча на спирачката, за да не предизвикам верижна катастрофа. Амортисьорите писнаха, пътниците подхвръкнаха и пясък засипа предното стъкло, когато завъртях волана, за да избегна директен сблъсък.
— По-кротко — каза господин Демил. — Знам, че сте добър шофьор, господин Хасан, но ако отново се блъснем, с филма е свършено.
— Защо казахте „отново“? — попита Мона.
— Такъв е изразът — отклони той въпроса ѝ с шоуменска усмивка.
Натиснах спирачката, когато започнахме да се пързаляме в дълга и плитка канавка. Пясъкът изсвистя в гумите, когато се опитах да изкарам на задна, а вътре в колата започна да става напечено.
— Господи, още колко остава? — попита Чък, изпотен в бежовата си риза с разкопчана яка.
— Боя се, че ни остават още поне няколко часа — отговорих аз. — Въпросът не е какво разстояние трябва да изминем, а колко труден е пътят напред.
— Само като си помисля, че можех да играя в пиеси на Шекспир на Бродуей. — Чък стисна зъби.
— Наистина ли? — попита Реймънд.
— Или да изляза на лов в горите на Мичиган — отвърна заядливо Чък.
— О, престанете, момчета — намеси се Мона.
— Шегувам се. — Чък я потупа по коляното. — Но сериозно, ей, шофьорът — съжалявам, забравих ти името, — би ли спрял да натискаш спирачката? Иска ми се да пристигна преди края на века.
— Правя всичко по силите си, господине. — Гледах как червените стрелкички на таблото треперят.
Мина ми през ум да избягам. Да оставя почитаемите си гости в подножието на Моисеевата планина и да се измъкна незабелязано като крадец в нощта. Представих си как карам през пустинята до зори и се укривам при бедуините. Далеч от обсега на Насър, на Мюсюлмански братя, на всеки, който би потърсил отмъщение. Единствената трудност беше как да премина всички граници до Израел само с един резервоар гориво, за да стигна до Йордания или Саудитска Арабия, макар да нямах пукната пара, нито познати в чужбина, които да ми помогнат.
В огледалото за обратно виждане забелязах, че Мона насочва лъча на вниманието си върху лъщящото като прожектор лице на Чък. Казах си, че не мога да избягам и да го оставя да се възползва от нея. Не можех да изоставя и баща си, който беше изгубил почти всичко най-скъпо.
— Господин Хасан, имам един въпрос — каза внезапно господин Демил. — Кой, за бога, беше онзи грубиян на пресконференцията снощи? Онзи кучи син с туиденото сако, който се заяде с мен?
— О, това е професор Фарид. — Мона ме потупа по рамото. — Преподаваше в университета. Али му беше любимият студент.
— Нима? — Господин Демил се взря през прозореца към вихрещия се около нас пясък.
— А, не бях точно „любимият“ му студент. — Хвърлих ѝ предупредителен поглед, за да не ми навлече неприятности.
— Именно затова помолих Али да се намеси на пресконференцията — продължи Мона. — Знаех, че професорът не би послушал друг.
— Кой всъщност е този тип? — Реймънд източи врат, за да я погледне.
— Той е прочут академик и културен критик — обясни Мона. — Разгневен е, защото загуби работата си в държавната комисия по цензура...
— Изглежда, е от онези праведни досадници. — Чък направи гримаса в огледалото за обратно виждане.
— От Мюсюлманските братя ли е? — повдигна вежди господин Демил.
— Не беше толкова догматичен, когато ми преподаваше — побързах да обясня аз.
— Мен не ме харесва от край време — намеси се жлъчно Мона. — Защото съм жена. И защото съм от християнско семейство.
— Въпреки това ви видях да говорите с него след пресконференцията, господин Хасан — отбеляза господин Демил с нотка на подозрение.
— Али пишеше анонимни ревюта на филми във вестника по негова заръка — каза Мона не особено услужливо. — Анализите му бяха много проницателни.