— Ясно. — Господин Демил се смълча за известно време. — Да разбирам ли тогава, господин Хасан, че сте били филмов критик във вестника на Мюсюлмански братя?
— Само в известен смисъл, господине.
— Членувахте ли в организацията?
— Никога не съм бил официален член. — Погледнах таблото, за да се уверя, че двигателят не е прегрял. — Още по-малко сега.
Господин Демил прехапа замислено устни.
— Не помня да сте споменавали за това в документите, с които кандидатствахте за работа.
Джипът ни се тресеше от връхлитащия ни пустинен вятър.
— Помислих си, че не е от значение, господин Демил.
— Хм. — Режисьорът отново погледна през прозореца. — Нещата понякога се променят бързо, не мислите ли?
— Да, господине.
Пясъчната буря ни връхлетя. Денят стана нощ. Автомобилите пред нас едва се забелязваха. Знаех, че съм изгубил част от доверието на господин Демил и трябва да си го върна, за да оцелея.
— Все още ли сте съгласен с целите на организацията Мюсюлмански братя? — попита режисьорът. — И с изказването на преподавателя ви снощи?
— Ако бях съгласен, нямаше да работя за вас, господин Демил.
— Ей, какво става тук? — попита раздразнено Чък. — Има ли нещо, което трябва да знам?
— Ще видим — отвърна господин Демил.
Положението в колата и извън нея се влошаваше рязко. Предната дясна гума се удари в камък, при което шасито се разтресе и ми напомни за случилото се на пазара. Осъзнах, че трябва да положа повече усилия, за да не изхвърчим от пътя.
— Господин Демил — казах с цялото спокойствие, на което бях способен, — чухте ме как казвам на професора да изчака да види филма, преди да съди за него. Не ми беше лесно да кажа подобно нещо публично на толкова уважаван човек.
— Навярно — допусна той. — Но бих искал да съм сигурен, че разполагам с пълната преданост на екипа си. Особено в толкова сложна обстановка.
— Господин Демил, да имаме кинокритик за шофьор, не е съвсем същото, като да имаме предател в редиците си — защити ме неочаквано Реймънд.
— Говориш като истински любимец на критиците — отвърна язвително господин Демил. — Нека ви напомня, че не снимаме някакво си документално филмче за журито на кинофестивала във Венеция, господин Гарфийлд. Снимаме високобюджетен игрален филм. Трябва да знам на чия страна е всеки един.
— Все още ли говорим за филма? — попита Чък. — Или сменихме темата незабелязано?
— Господин Демил, имате пълната ми лоялност — заявих аз и колата отново се разтресе.
— Дано е така, момче — промърмори той.
Разбрах, че трябва да направя нещо, за да го убедя и да уталожа напрежението.
— Знаете ли, че написах ревю за последния ви филм? — попитах го аз.
— „Най-великото шоу на света“ ли? — Господин Демил вдигна очи. — Цирковият филм?
— Бих ви дал да прочетете статията, но е написана на арабски. Великолепен спектакъл. Цветовете, динамиката, сцените с публиката. Особено внимание обърнах на изпълнението на господин Хестън в ролята на управителя на цирка.
Опитът ми за смяна на темата беше нелеп. Допреди миг говорехме за въпроси на живот и смърт, а сега се опитвах да ги разсея със захарен памук. Дори не бях писал ревю на филма, макар че те нямаше как да узнаят това. Знаех обаче, че всеки човек обича ласкателства, ако бъдат направени в подходящия момент.
— Чък наистина беше много добър — кимна господин Демил. — В противен случай сега нямаше да е тук, за да играе Моисей.
— Този цирков филм не завърши ли с влакова катастрофа, при която всички животни избягаха? — попита Реймънд.
— Знаете ли, че спечели наградата за Най-добър филм на Американската филмова академия? — попита Хенри, като се възползва от възможността да разведри малко мрачната атмосфера.
— Но не и за най-добър режисьор. — Господин Демил погледна навън през прозореца. — Предполагам, че филмът сам се е режисирал.
— Несъмнено тази несправедливост ще бъде поправена със сегашния филм — казах аз.
— От вашите уста в Божиите уши — отвърна мрачно господин Демил. — Защото досега все не се получава.
Колите пред нас отново спряха рязко и ме принудиха да скоча върху спирачката и отново да раздрусам пътниците си.
— Ей, мъжага, по-полека! — Чък ме хвана за рамото вече по-дружески, след като си мислеше, че съм написал добър отзив за него. — За малко да избълвам закуската си.
— Искаш ли някой друг да кара? — попита Реймънд.
— Kos omak — промърморих под нос. — Да не мислите, че вие ще се справите по-добре?
Двама офицери от военната полиция слязоха от джип и засенчиха очи срещу хвърчащия прахоляк.
— О, за бога, какво пък стана сега? — възкликна господин Демил от задната седалка. — Хенри, би ли ми подал проклетата шапка?