Братовчед ми ме погледна, после погледна Мона. Макар да бяха играли заедно в студентския ми филм, двамата не бяха приятели.
— Какво има, господин Демил? — попитах аз.
— Искам да помолиш тези... господа да свалят метлите от камиона и да пометат пясъка.
— Да пометем пясъка ли? — учуди се Шериф, който знаеше английски доста добре.
— Да! — От устата на господин Демил се разхвърча слюнка. — Не искам камерите да уловят тези грозни могили на заден план. Загладете ги, по дяволите! Хайде, по-чевръсто.
Демил отиде да търси кого друг да нахока, докато подготвяха сцената. Братовчед ми погледна Мустафа и Лофти, после погледна мен и започна да подръпва брада.
— По-чевръсто ли? Да не си мисли, че сме във филм за Чарли Чан2?
— Той е режисьорът — заяви Мона. — Затова трябва да правиш каквото ти нареди.
Неохотно братовчед ми и приятелите му отидоха да вземат метли. Навсякъде около нас радиостанции пращяха и пукаха на английски и арабски. Намирахме се на брега на широкото море, но на пясъка беше пълно с хора, утвърждаващи собствената си важност.
— Господин Хасан — провикна се Хенри по мегафон. — Пригответе стола на господин Демил. В двойния фургон е.
Спуснах се към фургона и пристигнах тъкмо когато главният ни герой излезе от него. Ако не бяха предварителните рекламни снимки, които бях виждал, едва ли щях да позная мъжа, който молеше да го наричат „Чък“. Сега той имаше дълга сива коса и дълга сива брада. Носеше подобна на чувал кафява туника с кожени ремъци на китките и дълго червено наметало със знаците на левитите на раменете. В ръка държеше чвореста тояга, по-висока от него. Екипът спря работа и се зазяпа. Той много приличаше на скулптурата на Моисей на Микеланджело — с изключение на рогата. Дори Шериф се подпря на метлата и зяпна с отворена уста.
— Да започваме! — Господин Демил отново плесна с ръце, докато крачеше наоколо като лъв в клетка. — Ще направим репетиция набързо и после снимаме. Няма време за дубльори и последни приготовления. Трябва да изпреварим залеза.
Чък се качи на скалата на петдесетина метра от нас. Две огромни камери „ВистаВижън“ се плъзнаха по релсите зад него. Един местен асистент коленичи в краката на звездата. Отвратителното му подмазване ме накара да се засрамя, докато не осъзнах, че египтянинът лепи ленти цветно тиксо до сандалите на Чък, указващи къде да застане актьорът.
Аз донесох режисьорския стол и видях, че братовчед ми мете пясъка с отвращение, осезаемо като вятъра, веещ откъм водата.
Слънцето се спускаше ниско в небето. Мъж с покрит с кожа микрофон, прикрепен към дългата дръжка на метла, се промъкваше по скалите зад Чък, докато друг мъж с голям магнетофон клечеше зад него. Реймънд стоеше отстрани и снимаше подготовката на сцената с по-скромната си ръчна камера. Господин Демил им изкрещя да се отдръпнат и незабавно да излязат от кадъра.
Той сгъна колене и тръгна да сяда. Аз някак успях да изтичам зад него, да разгъна платнения стол и да наместя името му на облегалката, преди задните му части да докоснат трона.
Няколко души се изсмяха и той обърна рязко глава.
— Искам тишина на снимачната площадка — озъби им се. — Тези, които не могат да изпълняват указания, по-добре да се разкарат.
Хенри дойде при мен ядосан.
— Донеси му мегафона, за бога. Хайде, момче, размърдай се. Няма да мога да те спасявам всеки Божи ден.
Времето сякаш спря, докато тичах към фургона на режисьора и важността ми на снимачната площадка намаляваше с всяка крачка. Наеха ме да бъда помощник и доверено лице на Сесил Б. Демил, а сега тичах да му занеса стол и мегафон. Постарах се да не срещам погледа на братовчед си, докато подавах мегафона на режисьора.
— Така, първите заснети кадри от филма ще бъдат последните заснети кадри за деня. — Господин Демил стана и гласът му отекна по брега: — Всички по местата. В момента пишем историята на киното. Сега Моисей ще раздели Червено море. Чък, готов ли си?
Актьорът намести перуката на главата си, пооправи наметалото си и вдигна тоягата.
— Готов съм, господин Демил — провикна се той.
— И... снимаме.
Актьорът кимна сериозно и погледна надолу, сякаш търсеше някакво вдъхновение в краката си. Тогава се обърна и вдигна тоягата към залязващото слънце.
— Вижте могъщата ми ръка! — извика мощно той и соленият вятър откъм водата донесе думите му до нас.
Тогава целият екип притихна, сякаш се случваше нещо знаменателно. Но в действителност просто се намирахме на морския бряг в един късен следобед. Водата беше спокойна. В далечината дори се виждаше петролен танкер.