Винаги съм пазел строго тайните си. Но след смъртта на баба ти неусетно започнах да пиша. В началото не бях сигурен защо. Но когато бях млад, обичах да го правя. Поне се опитвах. Затова започнах да пиша историята на живота си. Не защото си въобразявах, че някога ще бъде публикувана, а тъй като забелязах у теб частица от собственото си неспокойствие, когато преди няколко години започна да се караш с родителите си. Исках да ме опознаеш. Исках да ти разкажа за живота си, за да остане някаква следа от него. За известно време нямах намерение да ти показвам написаното, поне докато съм жив. Но сега искам да споделя историята с теб. Не знам дали ще имаш време и желание да прочетеш страниците, които ти изпращам с този имейл, ако Бог благоволи те да стигнат до теб. Но се надявам да ги прочетеш. Защото знам как свършва този филм.
Твой, с обич и състрадание,
Дядо (Gedo на арабски. Но предпочитам да се обръщаш към мен, както досега.)
1
Когато започвам да пиша тази история, ти, моят внук, си на тринайсет години и си се затворил в стаята си на втория етаж, защото не говориш на родителите си. През тавана чувам далечен пукот на куршуми. Играеш на някоя от любимите си видеоигри. Аз съм в хола, гледам стар филм и си водя бележки.
Във филма се разказва за актриса от нямото кино, която се опитва да бъде запомнена в свят, който вече е забравил за нея. Боя се, че на теб няма да ти хареса, няма да го разбереш. Филмът е черно-бял, а разказвачът е покойник. Все пак ми се иска да дойдеш и да погледаш малко с мен. Защото така по-лесно ще мога да ти обясня. Предстои сцена, в която актрисата отива да се види с режисьора, който преди години я направил звезда. Той се казва Сесил Б. Демил. Аз го познавах лично. Той беше един от идолите ми на младини. Дори след толкова години ми е трудно да повярвам, че прекарах голяма част от живота си зад решетките, защото се опитах да го унищожа.
Но за това ще ти разкажа по-късно.
Роден съм в Египет в периода между две войни, на границата между два свята. Израснах съвсем близо до пирамидите в подножието на платото Гиза. Сфинксът се намираше само на няколко минути от входната ни врата. Но най-големият абсурд в живота ми, който доведе до всичките ми неволи и успехи, е, че обичах да ходя на кино.
Семейството ни живееше в кирпичена къща срещу хотел „Мена Хаус“, където отсядаха знаменитостите от онази епоха. Майка ми беше камериерка, а баща ми работеше на игрището за голф. Самият той беше отличен играч. Обичаше да се шегува, че именно той е отчупил носа на Сфинкса с мощен удар от осемнайсетата дупка.
Имах щастливо детство и защо не? Всяка сутрин, докато отивах на училище с моя братовчед и най-добър приятел Шериф, минавахме покрай щъкащи по улицата кокошки и пъдпъдъци; покрай ламаринени бараки и пушещи комини на селските ковачници; покрай разпръскващи благоухание пещи за хляб на открито; покрай магазинчето за сувенири, в което бащата на Шериф продаваше на туристите пантофите на Аладин, миниатюрни мумии и чесала с дръжки във формата на крокодилски глави. Всеки следобед се прибирах в къща, пълна с жени: майка ми и трите ми по-големи сестри си бъбреха весело с племеннички и братовчедки, приготвяха великолепни угощения от остатъците от румсървиса, слагаха сос за спагети „Маринара“ в традиционното кушари, сервираха бисквити „Кар“ със сирене миш и с традиционната супа бисара, гарнираха типичните английски телешки пържоли с нашенския фул медамес, докато по радиото звучеше суинг.
Знаех, че не сме богати, но семейството ми се държеше с мен като с малък принц, защото бях единственото момче. Майка ми носеше вкъщи копринени чаршафи от хотела, за да застила леглото ми, и ушити по поръчка дрехи, забравени случайно в кошовете за пране. Баща ми ме возеше в голф количката и ме представяше гордо на любимите си клиенти. През пролетта участвах в надбягванията на пирамидите и някак си успявах да победя Шериф в изкачването на най-високия връх, въпреки че той беше жилав като чакал и два пъти по-надъхан, когато се състезавахме. Наградите ми бяха безбройните целувки и бонбони, които получавах от мама и сестрите ми, и първите ми американски долари от туристите, гледащи надбягването.
Понякога зървах прочути личности като господин Чърчил и господин Рузвелт на верандата на хотела. Но обитавах един по-стар, по-тайнствен свят от нашата страна на улицата. В онези дни, преди да построят Асуанската язовирна стена, водите на Нил се разливаха чак до лапите на Сфинкса. Класната ни стая се наводняваше и се налагаше да прескачам от чин на чин, за да не си намокря краката и да не стъпя върху някоя жаба.