— Какво става? — попита шепнешком Мона. — Защо всички се държат така, сякаш се случва чудо?
— Нямам представа — свих рамене аз. — Може пък по време на постпродукцията да добавят нещо забележително.
— Казах да пазите тишина. — Господин Демил ни изгледа гневно през рамо, въпреки че гласовете ни бяха не по-силни от звука на вятъра. — Няма да повтарям пак.
След четвъртия дубъл на Чък, вдигнал високо тоягата на скалите, господин Демил извика „Приключихме!“ и екипът започна да разваля декора също толкова бързо, колкото го беше сглобил.
След като записах поръчката за вечеря на господин Демил и изтичах да прибера стола във фургона му, видях Шериф все още приведен над метлата да разговаря навъсено с приятелите си.
— Отиде напразно — каза той, когато минах покрай него.
— Кое?
— Работата, която свършихме — посочи той загладения пясък. — Имам диплома за инженер, а мета пясък по нареждане на някакви западняци. Дори не си направиха труда да обърнат камерата насам.
— Така е в киното — свих рамене аз.
— Той е просто поредният началник, който си придава важност. — Шериф се извърна отвратено.
При следващата ми среща с Чък той вече беше без грим и носеше прилепнали по тялото червени бански гащета. Изглеждаше много горд с атлетичната си фигура, когато се хвърли на бегом във водата. Още няколко от американците, нетърпеливи да се разхладят след дългото пътуване в горещината, започнаха да свалят обувки, чорапи, ризи и панталони, и нагазиха в морето след него.
Тогава пристигнаха Хенри и господин Демил, който беше заменил костюма, шапката и очилата с черни бански гащета. Телосложението му беше добро за мъж на неговата възраст, но си личеше, че е на седемдесет и три. Дори в сумрака видях разширените вени на прасците му, когато притича покрай мен. Но това все пак беше Сесил Б. Демил и изплиска огромно количество вода, когато се гмурна в Червено море.
— Държат се, все едно всичко тук е тяхно. — Шериф дойде при мен с метлата и започна да мете в краката ми. — Не мога да повярвам колко са арогантни.
— Нали знаеш, че вече можеш да спреш — отвърнах аз и се опитах да се отстраня от пътя му. — Вече не снимат.
— По-добре да върша нещо. — Той не вдигна глава, а продължи да мете още по-настървено. — Иначе ще се наложи да фрасна някого.
Мона дойде и застана от другата ми страна. Беше наметната с бяла хавлиена кърпа и носеше бяла гумена шапка за плуване като Естер Уилямс.
— Али, ще влизаш ли във водата? — попита тя.
Не успях да отговоря веднага, защото не можех да дишам. Под кърпата, краката ѝ бяха голи. Ноктите ѝ бяха лакирани в същото червено като червилото ѝ. Когато намести кърпата, зърнах очертанията на бюста ѝ в белия бански костюм „Каталина“. В онези времена човек рядко виждаше оголени женски форми. Особено в нашата част на света. Обзе ме смущаващо еротично чувство и не знаех какво да правя. Не си бях сложил бански в багажа, защото нямах такъв.
— След малко. Първо трябва да поговоря с братовчед си.
— Ще изгубиш — предупреди ме тя.
Връчи ми кърпата си и хукна по пясъка, като ми хвърли кокетен поглед през рамо, сякаш ме изкушаваше да я последвам по-скоро. Или може би просто дразнеше Шериф, когото смяташе за непоносимо надменен и скучен. О, небеса, тази гледка притежаваше по-силен сексуален заряд от всичко, което бях виждал в бърлогата на порока на чичо ми. Голите ѝ рамене, поклащащият се закръглен ханш, пищното дупе, обгърнато от белия бански. И, слава на Бога, непоколебимата ѝ грация, с която скочи във водата, където гаснещото слънце сипеше разтопено злато върху набраздената от вълнички повърхност.
— Голям си идиот — заяви Шериф.
— Защо мислиш така?
— Не виждаш истинската ѝ същност. Тя просто те използва.
— А ти какво правиш? Защо ме последва в пустинята?
Шериф подпря длани върху дръжката на метлата.
— Ако се отвори фронт за сражения, искам да бъда там.
— Какъв фронт? Отиваме на снимачна площадка.
— О, не е само това. Знаеш го, Али. Първо дойдоха, за да откраднат нашите истории за тяхната Библия. После поискаха жените и земята ни. Сега искат нефта ни. — Той погледна назад към сондажните кули. — Трябва да сложим край.
— Не разбирам накъде биеш.
— Нима?
Шериф беше, както вече споменах, моя плът и кръв, моя утеха в момента на най-голямата ми скръб и — до сравнително скоро — най-добрият ми приятел. Но сега, когато устните му се разтегнаха в подобие на усмивка, изпитах чувството, че не го познавам.
— Знам, че ти си бил шофьорът — каза тихо той.