Зяпнах го, останал без дъх, и се опитах да си внуша, че не съм го чул правилно.
Някой притича зад мен, почука ме леко по рамото и продължи по пътя си. Зърнах бледото тяло на Реймънд да профучава, облечено само с къси бежови панталони. Изумих се и му завидях, когато забелязах, че макар и кльощав, има добре оформени мускули. Разтревожих се как ще реагира Мона, когато види жилавите му като на бейзболен играч ръце, издължения мускулест гръб и пъргавите, подобни на бутала крака. Той скочи във водата и се присъедини с шумно пляскане към Чък и Демил, с което оформиха полукръг около Мона.
— Али! — Гласът ѝ прозвънтя като камбанка. — Ела при нас. Водата е божествена.
Шериф се подсмихна.
— Върви. Да те видим колко си смел.
Той, разбира се, знаеше, че не мога да плувам. Какъв избор имах? Исках само да се махна от него и от думите му. Съблякох тъмносиньото си сако, изхлузих обувките, събух белите си панталони и свалих останалите дрехи, докато останах само по карирани долни гащи, които обаче приличаха на бански гащета. Разчитах, че сумракът ще скрие не особено стегнатото ми тяло от смущаващи погледи. Тръгнах към водата, все едно бях Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан. Течението за малко да ме повлече. Треперех на вечерния вятър. На плажа зад мен разпъваха палатки и палеха фенери. Но аз не можех да отида там да се стопля. Защото в тъмното чух пляскане, после кикот и накрая женски глас каза:
— Престани.
И Реймънд попита:
— Наистина ли искаш да престана?
Неохотно нагазих навътре. Водата беше изненадващо топла — като вана с мляко. Лесно се натопих до коленете. Но после внезапно направих крачка напред и пропаднах, озовах се във вода до брадичката. Започнах трескаво да плувам кучешката, както се бях научил сам през сезона на разливите. Червено море е много солено и нямаше опасност да потъна, но водата си е вода и щом се озовеш достатъчно дълбоко, има опасност да се удавиш.
Загребах в посоката, от която долитаха въздишките и кикотът на Мона, опитвах се да избягам колкото се може по-далеч от братовчед си. Цапах с крака и размахвах ръце, за да не потъна. Чък мина покрай мен със спокоен, мъжествен кроул. Във филма той играеше Моисей, най-скромният човек на света; в реалния живот той беше строен мъж от Средния запад, който се перчеше пред Мона и останалите. Аз го заобиколих тромаво като влекач и се озовах точно на пътя на господин Демил.
— Привет, друже, гледай къде ходиш. — Режисьорът спря пред мен и с лекота се задържа на повърхността.
— Простете ми, господин Демил. — Дишах тежко, ръцете и краката ми под водата работеха по-усилено, отколкото исках той да забележи. — Нямах намерение да ви препречвам пътя.
— Не се тревожи. Може би аз трябва да искам прошка. Малко те нахоках, знам. Но аз съм стар човек, а пътуването е уморително.
— Моля?
— Може би просто трябва да ти благодаря. — Той доплува по-близо и усетих силата на движението във водата около себе си. — Оценявам дискретността ти до момента.
— Какво да кажа, господин Демил? — Глътнах солена вода и я изплюх. — Не е в ничий интерес да говорим за случилото се, нали?
Погледнах назад към брега, но никъде не видях Шериф. „Знам, че ти си бил шофьорът“ — беше казал той.
— Говори ли се много за злополуката? Чувал ли си нещо? — попита господин Демил.
— Говори се, господине.
Опитах се да си внуша, че „Знам, че ти си бил шофьорът“ може да се отнася за нещо друго. Само че не ми хрумваше какво.
— Има разгневени хора, нормално е, господине. Мъжът беше почитан и остави голямо семейство. Имаше много последователи.
— Да, разбира се. — Режисьорът кимна, докато продължаваше да се плацика във водата. — Чувствам се ужасно заради това. Иска ми се да помогна по някакъв начин на жена му и децата. Как бих могъл да го направя, без да привлека нежелано внимание?
— Няма как. Просто трябва да си мълчим. — Вкусът на сол изгаряше устата ми. — Колкото и неприятно да ни изглежда това.
— Да. — Той погледна притъмняващото небе. — Това е горчив хап. Но както вече казах, нищо друго не можехме да направим. Онази тълпа възнамеряваше да ни убие, нали?
Изглежда, искаше от мен да се съглася. Но аз знаех, че хора като братовчед ми не можеха да приемат подобно обяснение.
— Не съм сигурен, че това е било конкретното им намерение, господин Демил. — Трябваше да напрегна мускули още по-силно, за да задържа главата си над водата. — Но без съмнение тълпата беше разярена. Трябваше да се измъкнем на всяка цена.
— Мисля, че си прав. Въпросът е в какво положение се намираме сега. Нищо не бива да проваля този филм. Работих твърде много, за да стигна дотук. Хиляди хора зависят от успеха му. Посланието му трябва да бъде чуто. Понякога се чувствам като Моисей. Просто един старец, който трябва да издържи, докато изкачи планината и разкаже историята.