Най-сетне намерих място, на което да стъпя, но се оказа назъбеният ръб на корал, който одраска стъпалото ми достатъчно силно, че да се преместя.
— Какво мислиш за Насър? — попита господин Демил. — Доколко можем да му се доверим?
— Докато приливът се обърне, господин Демил. — Загребах отчаяно. — Той трябва да държи Мюсюлмански братя под контрол.
— Аз обаче искам да знам друго. — Той избърса солта от очите си с длани. — Ще удържи ли фронта?
— Не разбирам въпроса ви. — Риба се отърка в крака ми.
— Предстоят ни три седмици снимки. Включително сцената с Изхода, която ще заснемем край Кайро и ще включва десет хиляди души статисти и десет хиляди животни сред декор на стойност два милиона долара. Насър може ли да удържи положението, докато дойде време да се приберем в Америка?
— Само Бог може да предскаже бъдещето — отвърнах аз. — Но в момента мисля, че интересите на всички ни съвпадат. Вие искате да завършите филма си, той иска да остане на власт, а аз не искам да вляза в затвора.
Вече се уморявах от усилията да се задържа над водата. Зърнах отново братовчед си осветен от фенерите на брега да подканва с жест приятелите си Мустафа и Лофти да дойдат да ни гледат. Чух гласа на Мона да се извисява пискливо някъде наблизо, сякаш беше изпаднала в беда.
— Нали ще ми съобщиш, ако видиш признаци на опасност? — попита господин Демил.
— Да, разбира се. Но сега бихте ли ме извинили?
— Добре. А следващия път ще ми разкажеш какви филми искаш да правиш.
Заплувах към мястото, откъдето долетя гласът на Мона. Но ръцете и краката ми бързо се умориха от движението срещу течението. Водорасли се оплитаха в стъпалата и глезените ми и ме бавеха. Започнах да се задъхвам и да гълтам по-често вода, изгубих ориентация. Фенерите на плажа вече не се виждаха. Не различавах брега от хоризонта.
Заплясках отчаяно, но успявах единствено да се изтощя още повече, а солта пареше в очите, носа и гърлото ми.
— Musaeda! — викът за помощ избяга от треперещите ми устни.
Потънах под повърхността тъкмо когато чух Мона да се смее. Долу светът беше черен, студен и лишен от въздух. Изплувах отново над водата, белият ми дроб отказа. Някой ме сграбчи. Изплюх вода. Ръка ме дръпна за косата, после ме подхвана под мишниците.
— Той добре ли е? — чух Мона да пита, когато водата от ушите ми изтече.
Дърпаха ме към брега, запалените фенери изплуваха пред погледа ми на фона на осеяното с безброй звезди небе.
— Ще те бъде ли, амиго? — Чък плуваше от дясната ми страна, а големите му бели зъби се открояваха в мрака.
Господин Демил плуваше от лявата ми страна.
— Ритай — каза ми Реймънд. — Помогни ми малко, приятелю.
Той ме държеше здраво и ме теглеше с една ръка, а с другата плуваше. Сигурно е бил спасител на младини. Плажът беше на двайсетина метра. Знаех, че братовчед ми ще бъде там с другите и ще види как този натрапник ме спасява. Веднага щом стигнахме до плиткото, аз се отскубнах от него, за да изляза сам от водата.
— Благодаря, но нямаше нужда — промърморих.
— Али... — Мона понечи да ме смъмри за грубото държание.
— Да ти кажа, сигурно е прав. — Реймънд изтръска ръце. — Рядко някой се дави в Червено море.
8
След това седнах на един камък, увит с хавлия, мокър до кости и унизен. Дрехите ми бяха целите в пясък, защото ги бях хвърлил на плажа. При палатките сервираха вечеря, но нямах апетит. Мона дойде при мен след подобаващо дълго време. Ходеше боса по пясъка, облечена в червен пуловер, а през раменете ѝ бе преметнат бял шал, обточен с ресни. За разлика от мен тя беше проявила достатъчно съобразителност, за да си вземе дрехи, подходящи за крайбрежието.
— Добре ли си? — попита плахо.
— Да, разбира се. — Хвърлих кърпата настрани. — Казах ти вече, че и сам щях да стигна до брега. Разтревожих се повече за теб.
— За мен ли? — разсмя се тя. — Та аз плувам, откакто се помня. Баща ми ме изпрати на частни уроци, докато учех в лицея. В клуб „Лидо“ имат басейн с олимпийски размери и трамплин...
Гласът ѝ заглъхна и вятърът отнесе последните думи; навярно се беше усетила, че споменаването на частния клуб няма да ме утеши особено. Тя ми подаде чиния, пълна с храна, повече, отколкото някога я бях виждал да изяжда наведнъж.
— Реших, че сигурно си гладен. Добре е да хапнеш нещо топло. Има и супа от леща.
— Не ми се яде леща.
— Сигурен ли си?
Канех се да я питам какво си въобразява, като влиза толкова навътре в морето с непознати мъже. Нима не знаеше как ще я одумват?