— Нужна му е работа. Това е всичко.
Опитах се да си представя какво ще стане, ако двамата се заприказват, когато не съм наблизо, за да ги разтърва. Щяха да се заяждат и да си разменят обиди. Колко време ли щеше да мине, за да ѝ каже Шериф, че аз съм шофирал?
— Е, радвам се, че той се разкара. — Мона въздъхна и започна да увива пискюлите на шала около тънките си пръсти. — Защото искам да ти кажа още нещо.
Вятърът утихна достатъчно, за да мога да отворя напълно очи и да избърша песъчинките от ъгълчетата.
— Какво? — попитах я.
— Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен. — Мона наметна шала на главата си като монахиня, каквато като малка искала да стане.
— Какво съм направил?
— Даде ми възможност да работя. Да се запозная с тези хора и да дойда тук. Отдавна мечтая да видя морето по залез.
Водата придойде и се отдръпна, нежният ѝ ритъм ми помогна да се отпусна малко.
— Само препратих документите ти до офиса на господин Демил. Сигурен съм, че ако ги беше изпратила ти, пак щяха да те вземат на работа.
— Възможно е — допусна тя. — Но не говоря само за „Десетте Божи заповеди“. Имам предвид, че ме взе да играя във филма ти.
— Господи! — Призля ми, като си спомних всички грешки, които бях допуснал. — Та аз не знаех какво правя. Направи ми услуга, като се съгласи да играеш във филма, при това без заплащане.
— Не го направих само за да играя пред камера. Приятно ми беше и да помагам с пренасянето на лампите и камерите.
— Наистина ли?
Спомних си как вървеше по улиците със семплата си рокля и ниски обувки, превита под тежестта на техниката, а после сладкодумно умилостиви полицаите, които заплашиха да ни арестуват, защото снимаме без разрешително.
— Чувствах се... полезна. — Усмихна се, когато намери точната дума.
— Защо? — учудих се аз.
— Караше ме да се чувствам като част от екипа, способна и силна, а не като чупливо украшение, както ме възпита майка ми.
— Да ти призная, призванието ти в живота не е да бъдеш осветител или озвучител — отбелязах аз.
— Да, майка ми искаше да стана елегантно облечено празноглаво момиче. — Мона разтри китката си. — Знаеш ли, че веднъж дори ме представи на краля. На прием на яхтата му...
Забелязах, че носи часовника „Картие“, който беше свалила, преди да влезе във водата.
— Защо е допуснала да се доближиш до този негодник?
— Ти как мислиш, Али? За да ѝ върна общественото положение, което е загубила, когато се е омъжила за баща ми.
— На колко години беше тогава?
— На тринайсет.
Тя погледна часовника си и свали ръка, сякаш вече не ѝ трябваше. Хрумна ми, че часовникът може да не е бил подарък от баща ѝ, както ми беше казала, а от краля. Както и че в тази история има неща, които не исках да научавам.
— Ти ме накара да се почувствам по съвсем различен начин, Али. Накара ме да се почувствам — как беше думата? — ordinaire.
— Благодариш ми, че съм те накарал да се почувстваш обикновена? — Съвсем се обърках.
— Да — каза тя настойчиво. — Защото не исках да съм красиво, но чупливо украшение, което не бива да се докосва. Не искам да живея в кутия за бижута. Не искам да ме поставят на пиедестал. Искам да стъпя здраво на земята и да заровя пръсти в пясъка. Искам да живея истински. Не искам повече да ме оплитат в лъжи.
Сведох поглед към краката ѝ, които се оказаха изненадващо близо до моите, но отстъпих назад, когато водата придойде и ни заля до глезените. Чувствах се недостоен да стоя толкова близо до нея. Особено когато Шериф беше наблизо.
— Според теб има ли шанс да ни вземе със себе си в Америка? — попита Мона.
— Кой? Господин Демил ли?
— Струва ми се, че той те харесва. Другите също. Чък и Реймънд например.
— Ами не знам — промърморих и настроението ми отново се развали, когато тя спомена имената на другите мъже.
— Защо?
Погледнах надолу и видях, че приливът е намокрил дрехите ми.
— Тези хора не са такива, за каквито се представят. — Грабнах ги ядосано.
— Според теб за какви се представят? — попита тя с насмешливо любопитство.
Изстисках дрехите и ги прострях на един камък да съхнат.
— Правят религиозен филм, но извън екрана не се държат никак религиозно.
— И слава богу! — изкикоти се Мона кокетно.
— Какво искаш да кажеш?
Спомних си как танцуваше с Чък на приема. После си спомних как се плискаше във водата с Реймънд. Но когато си помислих с каква скорост се движеше кадилакът, когато блъснах имама, в главата ми отново прозвучаха думите на братовчед ми: Знам, че ти си бил шофьорът.
— Знаеш ли, че този Чък е женен? — предупредих я аз, като се опитвах да овладея надигащия се в мен гняв. — А този Реймънд носеше брачна халка, когато пристигна в страната. Но после я свали!