След обяд с абата в трапезарията и няколко часа сън, разглобихме оборудването и го качихме с камили до планината, за да започнем снимки. През целия ден тичах напред-назад с мегафона и режисьорския стол, препъвах се в камъни и се опитвах да разгъна стола достатъчно бързо, за да уловя спускащите се задни части на господин Демил, преди да извика: „Снимаме!“ и Чък с брадата и тоягата да започне дългото и потно изкачване към върха, където предполагах, че по-късно ще бъдат добавени специални ефекти, за да покажат някак как Бог дава скрижалите на Моисей.
Гледах безброй пъти как Чък пада на колене в праха и вика: „Господи! Защо не чуваш зова на чедата си под египетско иго...?“, докато господин Демил не останеше удовлетворен и не извикаше: „Край!“. Тогава господин Чикаго Дей, асистент-режисьорът, прилежно се провикваше: „Подгответе следващата сцена“ и дубльорът на Чък заставаше на неговото място, също натъкмен с перука, брада и червена туника, и го наобикаляха техници с рулетки и светломери.
Откакто се помня, мечтаех да се озова на снимачната площадка на филм на Сесил Б. Демил. Но сега, когато най-сетне бях постигнал тази мечта, ми беше трудно да ѝ се насладя. На първо място, режисьорът ми крещеше все по-вбесено всеки път, когато ме видеше да говоря с оператора и помощниците му, за да разбера как работят с осветлението и защо рамкират кадрите по определен начин, вместо да му занеса бутилка с вода или чадър, за да му пази сянка.
На второ място, накъдето и да се обърнех, виждах Шериф, пренасящ части от релсовия път за камерата или специалните тежки предпазители, които пречеха на пясъка да влиза в апаратурата.
Думите на братовчед ми продължаваха да ме терзаят. Как е разбрал, че съм бил там? Кой може да му е казал? Всеки път, когато понечех да премисля възможните последици, умът ми отказваше. Реших, че просто няма какво да направя по въпроса, затова щях да вляза в ролята на актьор и да се преструвам, че всичко е наред.
След като слънцето се спусна в долината, стана много студено. Американците напалиха огньове между палатките близо до върха на планината. Пламъците хвърляха примигващи сенки върху скалите, докато те вечеряха агнешко и козе месо, опечено на шиш, тъй че потрепващите силуети сякаш изобразяваха истинската същност на хората, впуснали се в дивашки танц зад гърбовете им.
Озовах се сред част от екипа, събрал се край един от огньовете, а от другата страна на пламъците седяха Чък и господин Демил и разговаряха, докато аз размишлявах за възмездието, което имаше вероятност да ме сполети.
— Имам въпрос — каза Чък. — В сцената с горящия храст, която предстои да снимаме, чий глас ще чуем да говори на Моисей?
Режисьорът свали очилата си и на светлината от огъня се разкриха бръчиците и гънките на възрастта.
— Питаш кой актьор ще използваме в постпродукцията ли?
— Това е важно решение, не мислиш ли? — Чък подпря лакът на коляното си, с което заприлича повече на каубой от Дивия запад, отколкото на Моисей.
— Нима ме питаш кой ще играе Бог?
— Хрумна ми нещо — прекъсна ги Хенри. — Какво ще кажете различен актьор да дублира репликите му във всяка страна, в която прожектират филма? Така Бог ще говори на родния език на хората навсякъде по света.
— И ще всее най-голямото объркване от Вавилонската кула насам — отвърна господин Демил. — Не, Хенри, това е най-ужасната ти идея до момента. Което си е цял подвиг.
— Мислех си, че аз трябва да го направя — намеси се Чък.
— Ти? Вече имаш главната роля — сряза го господин Демил. — Още реплики ли искаш?
Огънят подскочи и силната светлина открои силуетите в палатките, разпънати върху платото, с което превърна платнищата в малки киноекрани.
— По мое мнение не се държа като самовлюбен актьор — каза Чък.
— Аз преценявам това. — Господин Демил си сложи очилата.
Огледах се за Мона и осъзнах, че не съм я виждал от часове.
— Мислих сериозно по въпроса — настояваше Чък. — Не смяташ ли, че Бог говори по по-деликатен начин? Не е ли възможно да говори чрез собствените ни мисли, със собствения ни глас?
— Струва ми се, че не би било редно — обадих се аз и се запитах как ли би реагирал братовчед ми, ако беше наблизо, за да чуе този разговор.
Всички млъкнаха.
— Тоест, сигурен съм, че не е редно. — Опитах се пак да обясня. — Възможно е вярващите да се обидят от намека, че Бог е просто вътрешен глас. За тях Бог не е само състояние на духа. Бог наистина съществува. Той съди всяко наше дело и изпраща последиците, които ни застигат.