Къс изгоряло дърво падна и във въздуха се разхвърчаха искри.
— Господин Хасан, мисля, че приемате думите на Чък твърде буквално. — Господин Демил присви очи. — Той казва само, че трябва да намерим начин да представим човешката вяра. Единодушни сме, че не можем да покажем лицето на Всевишния. Но нима той трябва да отсъства изцяло от нашия филм? Нима трябва да цари пълна тишина, когато Бог заговори на Моисей?
— Защо не? — попита Хенри.
— Нима ще покажете как пророкът на три религии си говори сам? — поинтересувах се аз.
Забелязах, че светлината в една от палатките на двайсетина метра от нас блестеше по особен начин — като екрана, когато чудовището най-сетне се покаже във филм на ужасите.
— Господин Хасан, опитваме се само да намерим визуално решение на практически проблем — каза господин Демил с нарастващо раздразнение.
— Но нали по-рано ме питахте как сънародниците ми биха приели тази продукция по-добре — казах аз и избърсах изгоряла люспица от лицето си. — В исляма се смята, че визуалните изображения на Бог са забранени, защото някои неща могат да бъдат видени само с духовни очи...
— Е, аз не правя този филм с духовни очи, а с камера „ВистаВижън“ — сряза ме господин Демил.
Огледах се пак, чудейки се къде ли се е запиляла Мона.
— Разбирам това, господине, но подобни неща могат да се приемат като обида, макар и неволна.
— Знаеш ли, започна да ми писва мотивите ми да бъдат поставяни под съмнение от някакъв си филмов критик на свободна практика...
— Според мен господин Хасан не поставя нищо под съмнение — каза Чък. — Просто си изказва мнението.
— Тогава нека и аз изкажа моето мнение. — Режисьорът стана, краката му изглеждаха така, сякаш се задушаваха в стегнатите гамаши. — Ако не ти харесва, прав ти път.
— Простете ми, господин Демил — скочих аз. — Не исках да ви обидя.
Но гневът му вече се беше разразил.
— Знаеш ли, откакто тръгнахме от Кайро, ти и твоите хора не спирате да ми лазите по нервите. Все не може да ви угоди човек!
— При цялото ми уважение, господин Демил. — Протегнах ръце с дланите напред, все едно той се канеше да ме нападне. — Мислех, че просто си говорим.
— Не допускам празни приказки на снимачната си площадка, господинчо. И не ми харесва това постоянно мърморене, че не разказваме историята по начина, по който ти искаш да бъде разказана, нито слуховете, че изпълняваме тайна мисия по поръка на евреите в Израел или каквито там измишльотини бълваш.
Нямаше смисъл да му обяснявам, че професор Фарид беше отправил някои от тези обвинения, а не аз. Демил беше заслепен от ескалираща ярост, а аз бях най-близката мишена.
— Защо не направиш свой собствен филм? — продължи той. — Мислиш се за перспективен млад режисьор, нали?
— Това не би било никак практично. – Опитах се да се усмихна. — Аз не съм Сесил Б. Демил.
— О, значи е лично, така ли? Писна ми от всичкото това мърморене и съмнения. Няма да ги търпя повече. Разбираш ли? А сега се разкарай.
Ръцете му бяха свити в юмруци, а лицето му беше толкова сгърчено, че едва приличаше на внимателния възрастен мъж, който плуваше до мен в Червено море. Искаше да ме накаже, да послужа за назидание на останалите. Да ме скастри публично. Видях, че Хенри и Чък извръщат очи засрамено.
— Хенри, ще ми трябва друг асистент — каза режисьорът. — Как се казваше другото момче? Идрис? Еди?
— Да, господин Демил, наричаме го Еди. — Хенри стана. — Само че нужно ли е да взимаме прибързано решение точно сега, когато сме уморени и изнервени?
— Аз не съм изнервен и преценката ми е точна — отвърна господин Демил. — Искам господин Хасан да се махне от планината ми.
— Вашата планина ли, господине? — Зяпнах го стъписано, не можеше да говори сериозно.
— Кога най-скоро можем да го върнем в Кайро? — поинтересува се режисьорът. — Искам и друг шофьор. Който умее да шофира за разлика от него.
Думите му ме удариха като шамар. Очите ми се насълзиха. Той обвиняваше мен за катастрофата, въпреки че бях изпълнил нареждането да ги измъкна от тълпата и предадох учителя си публично, за да го защитя на пресконференцията.
— О, стига, не можем да го натирим да си върви посред нощ — опита се да го разубеди Хенри. — Особено след всичко, което направи за нас...
— Не ме интересува какво е направил, нито какво е казал — скара се господин Демил. — Господин Хасан, искам до зазоряване да ви няма.
Той си тръгна и ни остави сред стъписана и неловка тишина. Никой не смееше да ме погледне в очите. Тогава един по един започнаха да промърморват по някое извинение и да си тръгват, докато не останахме само двамата с Чък.