— Имам да уча реплики и да напиша писмо на Лидия. — Актьорът стана и опъна дългите си крака. – Съжалявам, господин Хасан. Очевидно напрежението се отразява на стареца. Успех в бъдещите ви начинания.
Клекнах бавно и се запитах какво се беше случило току-що. Мислех си, че ще се държим заедно в тази беда. Мислех си, че никой от нас не може да пострада, без да помъкне и другите със себе си. Оказа се, че съм бил заслепен от идолопоклонничество. Уволнил ме беше просто защото можеше. А аз бях безсилен да го спра. Не можех да навредя на филма му, без сам да си сложа главата в торбата. Защото какво представлявах за него? Една нищожна прашинка пясък в пустинята.
Взрях се в пламъците. Някъде наблизо се смееше жена. Подиграваше ми се. Огледах се и видях движещи се силуети в платнените палатки, сенки, играещи във въображаем спектакъл. Тогава чух басов мъжки глас, който увещаваше жената за нещо. Не можеше да е Чък. Той се беше спрял край друг огън и гледаше четирима овчари да пресъздават древния ритуал, в който вълк дебне овци.
— Историята е все същата — чух гласа на братовчед си. — Натрапникът се промъква към стадото и трябва да бъде прогонен.
— О, боже, Шериф! — Обърнах се. — Защо не спираш да ме измъчваш? Защо не си остана в Кайро?
— О, отдавна искам да се завърна в Синай. — Той се прозя и поглади доволно брада. — Най-хубавите времена в живота си съм прекарал тук.
— Говориш глупости — възразих аз. — Именно тук беше едно от местата, на които загубихме войната с Израел. И те раниха отгоре на всичко.
— Именно трудностите ни изграждат като хора. — Братовчед ми постави ръка на рамото ми. — Вярно е, това е една дива пустиня, където не живее почти никой и не расте почти нищо. Но нямах търпение да се завърна. Брачният живот е нищо в сравнение с близостта, която чувствах с братята си тук и в Негев, и на всички останали места, където се сражавахме. Как да ме е грижа дали на бебето трябва да му се сменят пелените, след като оцеляхме четири месеца във Фалуджа с прекъснати снабдителни линии и под командването на некомпетентен идиот като Насър? След като видях опустошените села и земите, които израелските нашественици откраднаха...
Знаех, че ми разказва нещо важно, но можех да се съсредоточа единствено върху леко скандализирания смях на жената. Разпознах сладкодумния ласкател в палатката с нея.
— Извини ме, Шериф. — Понечих да стана. — Но трябва да свърша нещо...
— Недей! — Той ме сграбчи за ръката. — Казах ти, че тя не си струва.
— Откъде знаеш къде съм тръгнал? – Опитах се да се отскубна.
— Знам, разбира се. Отиваш да видиш какво прави онази коптска курва с онзи шибан евреин. Казвам ти да не ходиш.
Едва го чух, докато гледах как силуетите зад платнището се приближават и раздалечават ритмично. Сякаш ставах свидетел на собственото си убийство.
— Предупредих ли те? — изръмжа тихо Шериф. — Разбрах каква е, докато снимахме идиотския ти филм. Само че ти не ме послуша. Тя е използвачка.
— Не е вярно. — Отричах доказателството пред очите си.
— Заслепила те е — укори ме той. — А дори не е толкова хубава...
— Млъкни! — Издърпах ръка от хватката му. — Имаш ли нож?
— Защо? — попита той през смях. — За да ѝ прережеш гърлото ли? Или ще прережеш своето?
— Не знам — изплаках. — Не ми остана нищо, за което да живея...
— Престани! — Шериф ме сграби за ушите. — Дръж се като мъж и се овладей.
— Шериф, боли ме. — Шокът от физическата болка ми помогна да се съсредоточа.
— Ти си позор — каза той. — И сам си навлече тази беда.
— Как можеш да ми говориш така? — Преглътнах сълзите изумено. — Ти си ми братовчед. Не виждаш ли, че ме боли?
— По-силна болка заслужаваш. — Издърпа ушите ми още по-здраво. — Всъщност има хора, които искат да те убият.
— Какви ги говориш?
— Вече ти казах. Знам, че ти си бил шофьорът. Ти си убил шейх Сиргани.
Коленете ми омекнаха. Всичко в мен се разкъса. Забравих как да дишам и да преглъщам. Единственото, което успях да изрека в своя защита, прозвуча като неясно гъргорене.
— Няма смисъл да отричаш. — Шериф поотпусна малко хватката. — Когато някои от присъствалите описаха шофьора на червената кола, веднага разбрах, че си ти.
— Искаха да ни убият, Шериф. Нямаш представа какво беше. Започнаха да преобръщат колата...
— Не се оправдавай. — Той изви ушите ми толкова рязко, че имах чувството, че ще ги откъсне. — Отишъл си там по своя воля. По своя воля си решил да работиш за неверниците. По своя воля си седнал зад волана. Ти, а не някой друг. Ти си причинил смъртта на свят човек, който беше изключително важен за нашето движение. После си помогнал на неверниците да потулят всичко. Много хора са на мнение, че заслужаваш смъртно наказание. Всъщност дойдох тук, за да те пазя. Мустафа и Лофти все още искат да те пребият или да те осакатят доживот.