— Мустафа и Лофти също ли знаят? — попитах аз, като шокирано се опитвах да си поема въздух.
— Разбира се. Братовчедът на Лофти е бил сред тълпата.
— Как мога да изкупя вината си? — попитах отчаяно. — Не исках никой да пострада...
Шериф допря чело до моето и започна да го поклаща леко, докато ми говореше с нежност, каквато не бях чувал от устата му от дълги години.
— Извинението няма да е достатъчно. Трябва да изкупиш вината си с дела. Ако искаш да се разкаеш истински, а не само на думи. Не осъзнаваш ли, че си издърдорил достатъчно празни приказки като за цял един живот?
Оставих го да търка чело в моето, докато плачех за прошка. Имах чувството, че се опитва да промени формата на черепа ми. Прав беше. Избрал си бях грешна мечта. Всички молитви, които бях пропуснал заради прожекции в киното, всички филмови списания, които бях разлиствал вместо Корана, всички унижения, които бях търпял от чужденци, ме бяха повели по лош път. Сега осъзнавах, че никога няма да имам басейн, че никога няма да сменя името си на Ал Харисън и че Мона никога няма да се вози с мен в кабриолет „Шевролет“ със свален покрив по Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Защото никога нямаше да стана истински американец. Аз бях само един мъж с кафява кожа в свят на бели мъже.
— Моля те, Шериф, напътствай ме. Кажи ми какво да направя.
— Не се тревожи. — Най-сетне той пусна ушите ми и ме прегърна. — Нищо няма да те сполети, ако тръгнеш по правия път. Но първо трябва да се уверя, че си готов да се посветиш на вярата и да се сражаваш достойно във войната, която водим.
— Каква война?
— Трябва да отвоюваме страната си от Насър. Хватката му не е толкова здрава, колкото си мисли. Има много хора, които все още ни подкрепят. Чакат само да им дадем знак и ще направят каквото е необходимо.
Тази идея не беше толкова крайна, колкото изглежда сега, Алекс. Нагиб все още официално се водеше президент и в страната имаше над един милион Мюсюлмански братя. Ако някой ги поведеше и те се вдигнеха на бунт, той можеше да си върне властта и да тикне Насър зад решетките. Дори в отчаяното си униние разпознах собствените си егоистични интереси. При нов, подкрепен от Мюсюлмански братя режим, навярно щях да бъда осъден на смърт като предател. Освен ако някой не им покажеше, че съм ценен кадър.
— На теб никога не ти се е налагало да проявяваш голяма смелост, Али, но аз казах на съмишлениците си, че си струва да те спасим. — Шериф ме прегърна силно и ми позволи да се сгуша на топло в него. — Видях това още когато ме побеждаваше в състезанията до върха на пирамидата. Само че трябва да се посветиш напълно на каузата. Готов ли си да се закълнеш, че си един от нас и ислямът е твоят закон?
Вярно е, Алекс, че през онази вечер можех да поема и по друг път. Можех да се предам; да се оставя на милостта на Насър; да издам братовчед си; да излежа присъдата си и навярно да водя по-тих и по-анонимен живот след излизането си от затвора. Не само страхът и малодушието ми попречиха. Исках да играя някаква роля. Исках да се боря. Исках да участвам в по-важни събития от тези, които се случваха в ежедневието ми. И щом не можех да отида в Холивуд, трябваше да приема ролята във войната, която братовчед ми предлагаше. Всичко, което представлявах до този момент, изгоря в огъня на планината през онази вечер.
— Не знам с какво мога да бъда полезен, Шериф. Единственото, с което съм се занимавал до момента, беше да ръководя студентския киноклуб.
— Забрави за това. — Той ме целуна по челото и ме пусна. — Истинският ти живот започва сега.
— Добре. — Избърсах сълзите си. — Само че можеш ли първо да ми уредиш превоз до Кайро?
10
Когато първите слънчеви лъчи изгряха и започнаха бавно да стоплят планинския връх на другата сутрин, аз вече гледах света с други очи. Не казвам, че станах джихадист мигновено, Алекс. Но когато си поех дълбоко въздух и изправих рамене, болката в кръста ми от спането на земята изчезна.
Изтупах панталоните си от бяло сукно, облекчих се зад няколко високи камъка и реших да подновя вярата си с молитвата fajr за посрещане на деня.
Но когато си събух обувките, установих проблем. Нямаше вода. Нито капка, за да си измия ръцете, краката, ушите и носа, както се изискваше. Слънцето струеше през един процеп в скалите и изпаряваше цялата влажност от въздуха. Спомних си уроците от училището, в което ходехме с Шериф. Учителят казваше, че е два пъти по-хубаво да се молиш в пустинята, защото там Аллах чува гласа ти по-ясно. Напомняше ни, че пророкът Мохамед не разполагал с мивки и легени. Ритуалното измиване можеше да се извърши и без вода. Затова коленичих и поставих длани върху най-чистото място на пясъка, преди да долепя чело до земята.