Сигурно си мислиш, че преувеличавам. Е, това е в кръвта ми. Съседите ни разказваха стари легенди, предавани от поколение на поколение още от времената на фараоните. Чак до средата на двайсети век вярваха, че всекидневният живот се влияе от джинове, демони и други витаещи във въздуха невидими сили, че можеш да умреш, ако те урочасат, че изпаднали в делириум мърляви безумци могат да лекуват рахит и паразити и че черната котка, навъртаща се около селския кладенец, в полунощ се превръща в старица, която ще прокълне семейството ти, ако понечиш да си извадиш вода след залез. Но отново — никой от тези митове не ме плени така, както това, което видях, когато майка ми започна да ме води на кино.
Все още помня как се разполагах на кадифените седалки и вдигах очи към завесите от червена дамаска в кино „Метро“, преди лампите бавно да угаснат и да се потопим в мистерията на мрака. Това беше дълго преди телевизорите да навлязат в египетските домове, Алекс. Дивен бял лъч, прожектиран през мъничко квадратче на стената зад нас, докато цигарен дим, сякаш бълван от дракони, се издигаше от оркестрината и се извиваше до балкона, на който седях с майка ми, двете ми сестри и Шериф. Първият филм, който гледах, се казваше „Фантазия“ и ме заплени напълно. Сякаш гледах образи от подсъзнанието ми, прожектирани върху огромен екран. Ярките цветове, анимационната мишка с магьоснически плащ, маршируващите метли, силуетът на диригента, „Пролетно тайнство“ и динозаврите, възкръсването на мъртвите и „Аве Мария“. Забравях, че майка ми можеше да си позволи само една малка кутия с пуканки за петима ни. Исках да остана и за следващата прожекция, и за по-следващата, за да не се прибираме вкъщи, където по онова време нямаше тоалетна, а ток — само понякога. Но Шериф дърпаше майка ми за ръката, а баща ми ни чакаше за вечеря, затова тя ми обеща, че ще се върнем друг път.
Следващата седмица беше още по-хубаво. Отидохме в кино „Авалон“. Даваха британски филм на име „Багдадският крадец“. Не беше анимационен. В него имаше истински хора, които правеха абсолютно невъзможни неща. Още по-удивително, един от тези истински хора беше мургаво момче на име Сабу, чиято кожа беше по-тъмна и от моята! При това той не беше просто мълчалив прислужник в една-две сцени, а една от звездите на филма. Когато накрая полетя с вълшебното килимче, за да спаси султана и принцесата от подлия везир, който ги беше пленил, полетях с него и си представих, че аз, Али Хасан, мога да бъда героят, издигнал се от бедността, за да извърши подвиг и да спаси положението.
След това карах майка да ме води на кино всяка седмица, за да се държим за ръце и да мечтаем заедно в тъмното. Понякога взимахме братовчед ми и сестрите ми. Друг път ходехме само двамата. Гледахме всичко, което даваха: египетски филми, френски филми, италиански, английски и испански. Гледахме комедии и мюзикъли, романтични мелодрами и гангстерски филми. Но най-любими ми бяха американските филми. Особено уестърните с героични каубои и страшни бандити, които участваха в зрелищни престрелки в пустини, които смътно приличаха на нашата пустиня, но в същото време изглеждаха като от друг свят. Само като чуя заглавията, и се връщам в щастливите дни на детството. „Дилижансът“, „Те умряха с ботуши на краката“, „Бъфало Бил“. В началото на филма се появяваха имената на режисьорите, изписани с букви, големи колкото колоните на храма в Луксор – като паметници, които трябва да бъдат почитани. Господин Джон Форд, господин Раул Уолш и най-знаменитото име сред тях — господин Сесил Б. Демил.
Започнах да се замислям как бих могъл да се издигна в обществото като Сабу с вълшебното си килимче и един ден да стана като тях.
Но тогава лампите светваха и истинският живот ме изтръгваше от бляновете.
Моето село, моят град, моята страна бяха останали сравнително незасегнати от най-страшните последици от войната, дори след битките при Ел Аламейн. Тогава пламна епидемия от тиф. Леля ми Амина, майката на Шериф, първа бе повалена от треската. Потеше се и не можеше да стане от леглото. Оплакваше се от непоносими болки в корема. Накрая получи гърчове, затвори очи и повече не ги отвори. Баща му Хамид, собственикът на магазина за сувенири, умря няколко часа по-късно. На другия ден сестрите ми Мариам и Рана изпаднаха в несвяст и си отидоха една след друга само за няколко часа. Тогава скъпата ми, безстрашна майка, която търчеше по цял ден, за да се грижи за всички тях, както и за съседите, вдигна висока температура. Сви се и извика, сякаш я бяха намушкали десетки невидими ножове. Аз я гледах безпомощно, стиснал влажна кърпа. Лекарят от хотела не можа да ѝ помогне, нито селският лечител. Отидох с татко в джамията „Ал Хюсеин“ и се молих отчаяно, обещах на Аллах, че ще направя всичко, само да я пощади.