— Какво правиш, Али?
Гласът на Мона ме стресна.
— Не ти влиза в работата. — Изправих се твърде бързо и гърбът ме заболя. — Мислех, че съм сам.
— Струва ми се, че се молиш. — Тя изпъчи хълбок като извивката на въпросителен знак.
— Моля се. — Наранената гордост ме принуди да сведа поглед. — И какво от това?
— Молитвите не се ли провеждат в джамия с чешма?
— Вярата ми не изисква наличието на водопровод. Мога да намеря Бог с ръце в пясъка със същия успех, с който ти го намираш в църква с камбанария.
— Завиждам ти. Иска ми се и аз да се чувствах по същия начин. Простичко и обикновено.
— Наистина ли?
Слънцето светеше в очите ми, а сърцето ми се свиваше в гърдите, докато говорех с нея. Тя нямаше ни най-малка представа как се чувствам.
— Всичко стана толкова сложно — въздъхна тя.
Зарових ръце в пясъка, смътно осъзнал, че тя иска да ми каже нещо друго. Но вече бях тръгнал по нов път и нямах намерение да се обръщам назад.
— Какво искаш от мен, Мона?
Тя събра крака, спомнила си за задълженията.
— Господин Демил иска да започне снимки на една от по-ниските скали, преди слънцето на напече твърде много. Помоли ме да намеря всички от екипа.
— Само че аз вече не съм част от екипа. Снощи ме уволни.
— Наистина ли? Нямах представа.
— Как да имаш? Беше заета в палатката си.
— О, не! — Мона постави ръка на гърдите си, сякаш я бях наранил. — Какво стана?
— Както вече ти казах, тези хора не са такива, за каквито се представят.
— Ще говоря с господин Демил да те върне на работа — каза тя забързано. — Мисля, че съм му симпатична.
— Не се и съмнявам. Харесала си се и на други, нали?
— Говориш така, сякаш аз съм виновна, Али. — Мона направи крачка назад и се спъна в камък. — Опитвам се да ти помогна.
— Не ми трябва помощта ти. Искам да ме оставиш на мира.
Ръката ѝ се смъкна от гърдите върху корема. За пръв път в живота си разплаквах жена. Веднага съжалих за думите си, но те продължиха да отекват дълго под лъчите на изгряващото слънце в пустинята.
— По-добре да се връщам в лагера — каза Мона. — Трябва да съобщя на Реймънд, че господин Демил го вика и него.
Проследих с поглед как ми обръща гръб и се отдалечава под ярката слънчева светлина. Хвърлих пясъка, който стисках в шепи, и се огледах къде мога да избърша ръце. Бях отвратен от нея, но по-отвратен бях от себе си. Трябваше да се стегна и да обърна нова страница. Трябваше да стана непреклонен и неопетнен воин, както ме предизвика братовчед ми. Но как? Имах нужда от знак свише, от насока.
В този момент, кълна се, нещо пропълзя върху краката ми. Погледнах надолу и видях грозен малък таралеж да пълзи чевръсто с наострени иглички и да се шмугва в процеп между два камъка. Запитах се как ли е успял да се качи толкова нависоко, когато чух шумолене и пъшкане от другата посока, със сигурност издавани от човек.
Надзърнах между скалите и видях Реймънд да лежи по корем върху плосък камък с камера в ръце.
— Какво правиш? — попитах го.
Той дори не ме удостои с поглед.
— Снимам пейзажа.
— За какво?
Долу нямаше нищо. Само гола пустиня докъдето стигаше погледът. Суха земя — подобна на кафява захар и смляно кафе, — само тук-таме с ниска, суха растителност. Единствените признаци на живот бяха изсечените от хора пещери в някои от околните скали. Почти си представих, че в тези лабиринти, датиращи от древни времена, са се крили различни преследвани от закона секти и трескаво са писали апокрифни евангелия и тайни истории за човека и Бог на свитъци от папирус. Само че пещерите изглеждаха изсечени със съвременни инструменти.
— Какво толкова снимаш? — Пропълзях зад него с потреперващи от напрежение сухожилия. — Само прахосваш първокачествена лента.
Той ме погледна през рамо.
— Нека аз се тревожа за това. Междувременно би ли ме хванал за глезените? Твърде близо съм до ръба и не искам камерата да се изплъзне от ръцете ми — каза той вече не така примамливо и ласкателно.
Малко под ръба на скалата растеше една-единствена хилава клонка, след която имаше пропаст, дълбока поне двайсет метра. Ако паднеше, щеше да се разбие в назъбените канари и кръвта от смазаното му тяло щеше да потече по склона.
Хрумна ми, че това е знакът, който чаках. Съперникът ми, проснат пред мен на трийсет сантиметра от ръба на пропаст. Щеше да полети с едно леко побутване. Нуждаех се обаче от още един знак, за да ми вдъхне увереност.