Пухкаво бяло облаче се носеше като изгубено агънце над съседните планински вериги, а на ухото ми кацна муха.
— Снимай — казах. — Аз ще те държа.
Забелязах, че Реймънд носи черни копринени чорапи и ботуши от телешка кожа, предназначени за пустинята. Какъв фриволен хедонист беше този мъж! Харчеше пари за дрехи, които никой няма да носи след него.
— Може ли да ме хванеш по-здраво? — попита той. — Хлъзгам се напред.
— На вашите заповеди — отговорих като джин в холивудските ориенталски филми, които преди толкова обичах.
Стиснах го по-здраво, за да му дам увереност да се изтегли още малко напред. Лактите му вече бяха на петнайсетина сантиметра от ръба. Пръстите на краката ми се подхлъзнаха и откъртиха шепа камъчета от скалата, които се изтърколиха в бездната и барабаненето им отеква няколко секунди, преди да заглъхне.
— Внимавай — каза Реймънд. — Да не вземеш ти да изхвърчиш в пропастта.
— Не се тревожи. Наместих се добре.
Той изпълзя още малко напред, с торс, наклонен под ъгъл от почти четиресет и пет градуса, като по-голямата част от тежестта му падаше върху корема.
— Невероятно е. — Завъртя сребристата манивела и отново вдигна камерата пред окото си. — Надзърни през рамото ми, ако можеш.
Надигнах се малко, приклекнах и ми призля, когато очите ми не намериха нищо друго освен въздух. Неочаквано ми се зави свят, въпреки че като малък редовно се изкачвах до върха на пирамидите с братовчед ми.
На издадената напред скала на двайсетина метра под нас два овена стояха един срещу друг. Хълбоците им се издуваха и свиваха бързо от учестеното дишане. При някакъв предварително зададен животински сигнал, те се спуснаха един към друг и сблъскаха глави. Рогата им се удариха с глухо кънтене, което отекна в стомаха ми.
— Ето един вариант за разрешаване на спорове — отбеляза Реймънд.
Достатъчно беше да пусна глезените му и да оставя гравитацията да се погрижи за останалото. Само че, ако той успееше да се хване за някоя издатина в скалите или клон, на който да увисне? Щях ли да имам смелостта да застана над него и да смачкам пръстите му с крак като злодей от филм на Хичкок?
— Господин Хасан, добре ли сте? — Реймънд рискува да хвърли поглед през рамо. — Струва ми се, че отпуснахте малко хватката.
— Не се тревожи, няма да те изпусна. Ти ме спаси пред очите на всички.
— Лъжа ли се, или долавям нотка на негодувание?
Той се опита да се издърпа назад и да се подпре по-стабилно на лакти.
— Ни най-малко. — Допрях коляно до подметката на единия от кожените му ботуши.
— Тогава какво те човърка?
— Това, което ме човърка, би трябвало да човърка и теб, Реймънд.
— И какво е то?
— Замесихме се в нещо ужасяващо.
— Пак ли подхващаш темата за злополуката? — той изсъска, когато погледна надолу.
— Почти не сме говорили за това. Всъщност правим всичко възможно, за да избегнем поемането на отговорност.
— Али, позволи ми да ти припомня нещо — за пръв път се обръщаше към мен на малко име. — Бяхме обкръжени от тълпа, която се опитваше да ни убие. Направихме каквото беше нужно, за да се спасим. В Америка подобно действие се определя като самозащита.
— Само че не се намираме в Америка.
— Благодаря за уточнението, но вече забелязах.
— Кажи ми нещо. — Обърнах се, за да изтрия потта от лицето си с рамо. — Струва ли ти се редно, че някои хора продължават да си живеят разкошно, да снимат филми и да задяват жени, все едно нищо не е станало?
— Това ли било? — Реймънд отново се озърна през рамо, а бледото му лице почервеня. — Проблемът заради жена ли е?
— Отчасти.
— Виж, приятелю, при други обстоятелства с радост бих провел с теб задълбочена философска дискусия. — Личеше си, че полага усилия, за да запази спокойствие. — Но в момента искам единствено да ме хванеш по-здраво. Става ли? Ако ме оставиш да падна, това ще се отрази зле и на твоята, и на моята кариера.
Издърпах го малко назад, докато овните отново се сблъскаха.
— Моята кариера приключи, Реймънд. Господин Демил ме уволни.
— Е, със сигурност няма да те вземе обратно на работа, ако ме изпуснеш и падна от висока скала, докато снимам документалния филм, който Насър иска.
— Излагаш се на опасност по своя воля, Реймънд.
— Ясно.
Можех да го направя сега. Можех да повдигна глезените му с няколко сантиметра и да го бутна напред. Той щеше да изгуби равновесие като препълнена ръчна количка и да изчезне в пропастта.
— Вярваш ли в Бог, Реймънд?
— Моля?
— Вярваш ли, че има Бог, който наблюдава делата ни и раздава наказания?
Според Шериф имах пълното право да го оставя да падне. Този мъж не беше просто мой съперник в любовта. Той също така беше евреин, неверник, представител на един по-могъщ враг. Убийството му би било първият ми истински акт като джихадист. Може би първото истинско нещо, което правя в живота си.