— Не, не вярвам — отвърна той твърдо през зъби. — С удоволствие ще ти обясня защо някой друг път.
— Добре, щом не вярваш в Бог, какво си мислиш, че те държи да не паднеш?
— Мислех си, че ти ме държиш. Само че вече не съм толкова сигурен. Щом не възнамеряваш да ме държиш здраво, би ли ме издърпал малко назад, за да заснема кадъра, без да падна?
Можех да го направя тогава. Разгневен бях напълно справедливо. Само че Бог не ми даде знака, който чаках. Вместо това, когато надзърнах над рамото на Реймънд, видях, че двата овена се разминават спокойно, сякаш бяха изгубили желанието да продължат битката или пък бяха изгладили различията си.
Издърпах го петнайсетина сантиметра назад, за да може да навие камерата.
— Това вече е друго — каза той и натисна копчето за снимане.
После го издърпах с още метър, като се постарах да издера максимално лактите и гърдите му. Той стана и се отупа небрежно, все едно се обличаше след масаж. Все пак въпреки цялото си хладнокръвие, изглеждаше доста пребледнял от престоя си на ръба на дълбоката пропаст.
— Благодаря — каза той. — Между другото, не знаех, че тази жена е важна за теб.
— Няма значение. — Избърсах ръце в ризата си и понечих да си тръгна. — Просто запомни, че вече сме квит.
23 декември 2014 г.
До: Asur@protonmail.com
От: GrandpaAli71@aol.com
Алекс,
Отдавна не съм получавал писмо от теб. Всичко наред ли е?
Моля те, напиши някой ред на стария си дядо. Дори ако е само за да кажеш, че вече не четеш писмата ми. Няма нищо. Искам само да знам дали си добре.
С обич,
Дядо
11
Не казах на баща си, че са ме уволнили от продукцията на филма. След като се прибрах в Кайро, продължих да ставам всяка сутрин, преди да се съмне, все едно все още ходех на работа. Втривах помада в косата си и я сресвах, гладех ризите си, сякаш отивах да взема Сесил Б. Демил от новия блок край Нил, където беше настанен, за да го закарам на снимачната площадка. Вечер се прибирах късно уморен, затова не се налагаше да отговарям на много въпроси.
Какво правех през деня ли?
Обикалях по улиците в търсене на нова посока в живота. Опитах се да се хвана на държавна работа в екипа, който сменяше старите улични табели с имената на крале с нови с датите на революцията. Ходех на гарата, където гледах пристигащите и заминаващите влакове и си мечтаех да имах пари за билет, за да замина някъде и повече да не се върна. Седях на пейките край Нил, четях Корана и гледах реката. Надявах се, че никой няма да ме види и да ме попита какво правя. После чаках слънцето да залезе, за да се прибера и да разкажа на татко разни измислици, като например колко дружелюбни са американските ми началници и колко много разчитат на мен.
Все още живеехме под един покрив, но аз се затворих в себе си и се превърнах в почти непознат човек за баща си. Не само се чувствах изгубен, но изпитвах и самота, и любовна мъка. Мона ми липсваше. Липсваше ми и възможността да разполагам с малко пари, за да ходя на кино или на вечеря в кафене „Риш“, а после да занеса каквото е останало от храната на татко. Но най-много ми липсваха крехките надежди, които ме крепяха, прекрасната увереност, че завесата ще се вдигне и грандиозният епос на живота ми ще започне.
След около една седмица по този начин, братовчед ми дойде у дома. Пристигна малко преди изгрев слънце и заради татко се престори, че е дошъл, за да ме откара до снимачната площадка на двайсетина километра от Кайро, разположена в селце на име Бени Юсеф до една каменоломна.
По ирония — не, направо по невероятно стечение на обстоятелствата — Шериф остана на работа в продукцията на „Десетте Божи заповеди“, след като мен ме уволниха безцеремонно. Вместо да ме закара в студиото, той ме заведе в стара джамия от епохата на мамелюците недалеч от централния щаб на Мюсюлмански братя в Хелмия. Подът беше настлан с овехтели килими, по колоните имаше мухъл, а златната боя по величествения сводест таван се лющеше.
Няколко мъже ми направиха място на първия ред близо до михраба — заоблената ниша в стената, която е обърната към Мека, свещено място за нашата вяра.
Всички те знаеха, че аз съм карал колата на краля в онзи ден. Въпреки това ми кимнаха и поставиха ръце на сърцата си, сякаш се радваха да ме видят сред тях. Тогава забелязах, че четирите момчета в дъното, на които по-възрастен мъж отделяше специално внимание, също са почетни гости.
— Това са синовете на шейх Сиргани — прошепна братовчед ми. — Има и две дъщери.