— Господи! Защо са тук?
Това дори не беше джамията, в която баща им беше проповядвал.
— Поискаха да те видят.
— Защо? — Също като в пророчеството, двете половини на гръдния ми кош започнаха да се приближават една към друга. — Да ме убият ли искат?
— Съмнявам се. Виж ги.
Погледнах крадешком през рамо. Изглеждаха на не повече от десет години. Имамът явно се беше задомил на сериозна възраст.
— Слушай. — Братовчед ми постави ръка на рамото ми. — Нашият Бог е милостив, а религията ни вярва в прошката за тези, които се молят.
Най-малкото момче — кръглолико и с очила като баща си — ми помаха плахо.
— Какво ще стане с тях? — попитах, когато се обърнах напред.
— Събираме пари и търсим нов съпруг за вдовицата му. А сега да се помолим.
Опитах се да се овладея и да си спомня молитвата. Отвикнал бях и старите жестове и думи се превръщаха в късчета сух пергамент върху езика ми. Но тогава се изправих и отправих взор към храма Кааба в Мека, най-свещеното място в исляма, поставих лявата си ръка върху гърдите, дясната върху нея и признах, че Аллах е велик и няма друг бог освен него.
Имамът днес беше млад мъж, не много по-голям от мен, със слаб глас и брада, полепнала по брадичката му като водорасли. Но когато започнах да изпълнявам молитвените движения, Алекс, си спомних, че в нашата религия няма принуда. Има радост. Когато коленичих и допрях чело в пода редом с останалите и помолих Аллах да ме върне в правия път, усетих, че нещо в мен се обръща. Зърнах надежда сред моралния хаос, чувство на яснота, която ми убягваше, докато се препъвах объркано в пустинята.
В този момент молитвата не беше някакъв абстрактен акт или лишено от смисъл действие, обвито от кадифени одежди и забравени древни езици. Тя беше истински съсредоточено общуване, реално като килима върху каменния под, на който коленичех, реално като волана в ръцете ми, когато стана страшната катастрофа. Вярата — непоколебимата вяра, която братовчед ми изпитваше, беше реална: кауза, за която да се бориш и браниш, място, където да стоиш с гордо вдигната глава и да възприемаш изцяло света.
— Subhanaka allahumma wa bi hamdika wa tabara kasmuka wa ta’ala jadduka wa la ilaha ghairuka.
Гласът ми се сля с всеобщия зов, възхваляващ Бог и заявяващ, че няма друг, заслужаващ почитание, като малко ручейче, вливащо се в по-голям поток и накрая в широката река на вярата. Започнах да се чувствам по-значим, сякаш имаше начин отново да заживея достойно.
— A’udhu billahi minash shaitnir rajim.
Поисках спасение от омразния Сатана. Наум поисках и прошка за прегрешенията си и помолих Бог да ми покаже правилния път към изкуплението. След молитвата синовете на шейх Сиргани се подредиха да ми стиснат ръка. Когато най-малкият, който ми беше помахал плахо, разпери ръце и ме прегърна, имах чувството, че ще припадна и ще се стоваря върху него.
На другия ден Шериф ме изведе да тичаме след молитвата и преди да отиде на работа. Задъхах се бързо, а краката ми направо омекнаха, но беше приятно отново да се раздвижа. Когато приключихме, пих вода, докато пикочният ми мехур не заплаши да се пръсне.
На по-следващия ден успявах да пробягам по-голямо разстояние, преди да трябва да спра и да клекна, за да си поема въздух, и вече не правех почивки през четиристотин метра.
На третия ден Шериф предложи да си направим състезание до върха на пирамидата, както правехме като малки.
Тези каменни триъгълници са несравнимо по-големи, когато ги гледаш отблизо. Всяка крачка е предизвикателство за мускулите на бедрата. Започнахме с леко подтичване по черния път навън от селото покрай хотела. Слънцето още не беше изгряло, но аз вече се потях с долната риза и единствените къси панталони, които притежавах. Докато сложа крак на първото стъпало на пирамидата на Хуфу, дробовете ми се бяха свили и свистях като пронизан от куршум акордеон. Братовчед ми се хвърли напред, като се оттласкваше със здравия си крак и стъпваше с ранения на следващото стъпало. Стиснах зъби и наведох глава в опит да забравя за неочаквано възникналия ми страх от височини, който бях развил, когато надзърнах над рамото на Реймънд в Синайската планина. Напънах по-силно колене въпреки схващанията в мускулите на краката и корема. Сърцето ми затуптя бясно и ми се зави свят. Страхувах се, че може да падна, но повече ме беше страх, че братовчед ми ще ме изпревари до върха на пирамидата.
Напрегнах коремните си мускули и започнах да вдигам крака по-високо, когато стъпалата станаха по-груби и стръмни. Шериф изпъшка и се подхлъзна. Падна по лице точно пред мен. Протегнах ръка, за да го издърпам да стане, когато минах покрай него, но той изруга тихо и с ядно извръщане на главата отказа помощ.