Върхът се издигаше далеч над нас и скриваше част от слънцето. Продължих нагоре с прибрани до тялото лакти и високо вдигнати колене и помолих Аллах да ми даде сили. Бедрата ми се триеха едно в друго, а мускулите на прасците ми се късаха. Но Бог изправи гърба ми и ми помогна да задържа съдържанието на стомаха си. Когато наближавах върха, чух пронизителното изскимтяване на Шериф и разбрах, че съм го победил. Стъпих върху най-горния камък и вдигнах ръце, а бялото око на слънцето ме обля милостиво в светлина.
Шериф докуцука до върха, брадата му не прикриваше напълно онова негодуващо изражение, което се изписваше на лицето му като малък. Разбира се, сега обстоятелствата бяха съвсем различни. Той беше ранен при сраженията в Негев, докато аз бях седял на мека кадифена седалка и бях гледал филми с Джон Уейн. Само че братовчед ми разпери ръце и ме прегърна с всички сили.
— Успя, братовчеде — каза той. — Знаех си, че все още те бива.
На четвъртия ден ме заведе в стар физкултурен салон в Доки, след като беше приключил с работния ден на снимачната площадка. Там ни чакаха няколко братя, които познавах смътно, както и приятелят му Мустафа, облечен със син екип на борец, впит в тялото му по начин, който много ме смути.
— Какво правим тук? — попитах Шериф. — Аз не съм борец.
— Но трябва да станеш. — Той ме щипна по бузата и ме плесна игриво. — Иначе си khaser.
На английски тази дума означава „неудачник“, Алекс. Само че тя не предава цялото отвращение и презрение, с което братовчед ми я изрече на арабски, нито начина, по който старите дюшеци в салона воняха на потната, изнервена безпомощност на мъжете, които са били поваляни върху тях през годините.
Мустафа разтърси здравите си ръце, ухили се и ме повика с жест да се боря с него на избледнелите бели кръгове в центъра на един тепих. Той беше едър мъж с къс врат и масивен гръден кош, изпъчен гордо. Кожата му беше бяла, а косата и брадата му имаха червеникав оттенък, който по думите му наследил от свой предшественик от легион изгубили се кръстоносци, приел исляма. По-вероятната история, която се разпространяваше сред братята, беше, че майка му е имала връзка с шотландец, което обясняваше отсъствието на бащата и войнствения начин, по който говореше по темата. Още по-притеснително беше, че Мустафа — американците в снимачния екип го наричаха „Големия Мо“ — се беше класирал на второ място в състезанието по културизъм, осигуряващо участие на конкурса „Мистър Вселена“ преди няколко години, докато моят опит в борбата се изчерпваше с детските ми схватки с Шериф.
— Хайде — каза братовчед ми. — Трябва да те вкараме отново във форма.
— Обещавам да бъда милостив. — Мустафа завъртя глава в кръг и вратът му изпука. — Тоест сравнително милостив.
Другите се разсмяха, докато аз разперих ръце сковано, несигурен дали да атакувам. Мустафа ме сграбчи и стисна главата ми в ключ. Тръгна да ме води из залата с глава, притисната в хълбока му, и ме показваше гордо на другарите си като малко козле, а те се превиваха от смях. Но както вече споменах, косата ми беше обилно намазана с помада. Това ми даде възможност да се изплъзна от хватката му и да отскоча встрани, за да покажа, че съм невредим.
Когато Мустафа отново тръгна към мен, забелязах тромавия начин, по който кръстосва крака. Нехарактерно за опитен борец. Хрумна ми, че въпреки внушителната си физика може да не е толкова силен. Когато ме сграбчи пак и ме повали на дюшека, реших да окажа съпротива. Останах по корем, твърдо решен да не му позволя да ме претърколи и да залепи раменете ми на земята.
— Предай се — каза той тихо, докато се мъчеше да ме претърколи по гръб. — Хайде, да приключваме.
Първоначално силата му беше толкова смазваща, че имах чувството, че се боря с джип или със сто и трийсет килограмов тигър. Но колкото повече се съпротивлявах, толкова повече се задъхваше той. Стегнах колене и лакти, напрегнах коремните си мускули. Когато той понечи да ме хване за косата, отметнах рязко глава назад и я забих в челюстта му. Чух как зъбите му изтракват като кастанети. Той ме плесна и изписка като дете, все едно си беше прехапал езика. Аз скочих и се освободих от него и тогава братовчед ми наду свирка.
— Добре — плесна с ръце Шериф. — Достатъчно засега.
Мустафа ме изгледа, докато пъхтеше и пъшкаше, с лице, по-червено и от брадата му. До ден-днешен не знам дали се сдържаше, за да ми помогне да си изградя самочувствие, или просто не беше толкова добър, колкото твърдеше.
След като избърсах потта и се изкъпах, отидохме в дома на професор Фарид, който живееше на лодка, закотвена близо до Университетския мост, за вечерните молитви и интелектуалния салон. На практика жилището представляваше просто плаваща всекидневна с рогозки, паянтови мебели и миниатюрна кухня. Прекарал бях многобройни приятни вечери там в разширяване на хоризонтите си, преди да настъпи разривът. Когато се качих на борда за пръв път от месеци, мирисът на трюмна вода изпълни ноздрите ми. За малко да си ударя главата, докато влизах в каютата с нисък таван, а от полюшването малко ми прилоша.