Един от войниците изпадна от колесницата си и остана да се търкаля по пътя, докато шлемът му хвръкна в другата посока. Накрая спря безжизнено по лице в пясъка. Гонитбата продължи без него и никой не погледна назад, за да види какво става.
— Аллах! — обърнах се към Шериф. — Защо никой не му помага? Изглежда тежко пострадал.
— Това е положението. Той не е първият. Ще го закарат в болница, но чак след края на репетицията.
Разпознах актьора Юл Бринър в края на колоната, в колесница, много по-голяма и богато украсена от останалите. Носеше бяла риза и голото му теме лъщеше на слънцето. Пушеше цигара и се подпираше странично на колесницата, все едно бе излязъл на разходка с яхта, докато египтянин със съвременна униформа на кавалерийски офицер шибаше с камшика конете вместо него.
— Този с обръснатата глава играе фараон Рамзес II — каза Шериф. — Ако се окажеш негов асистент, трябва винаги да имаш подръка кутия с цигари.
Все още бях малко разтърсен, когато паркирахме зад фасадата сред фургони, джипове и леки коли. Хенри, асистент-режисьорът Чикаго Дей и още няколко души, с които бях работил, преди да ме уволнят, ми кимнаха с усмивка и ме поздравиха предпазливо, докато вървяхме през малкото снимачно градче, издигнато край древната каменоломна.
Минахме покрай огромна кухненска палатка с изнесени отвън скари и десетки маси за пикник, палатка, в която се помещаваха гримьорните, където десетки статисти биваха пръскани с бронзов спрей за тен, и палатка, в която художниците по декорите рисуваха водораслите, които трябваше да се разкрият на дъното, след като Червено море се разделеше на две на друга снимачна площадка. Надуших огъня от ковачницата, където занаятчии заваряваха и ковяха щитове и шлемове. Непосредствено зад няколкото фургона с гардеробни две огромни сонди копаеха кладенци, за да осигурят вода за хилядите статисти и животни, които вече започваха да пристигат. Да не говорим за голямото заграждение за конете и легиона от бензинови генератори с трансформатори, вдигнати на стълбове, скрити зад новопостроеното фараонско градче.
Преди няма и седмица щях да остана омагьосан от всичко, което се вършеше в името на могъщия Сесил Б. Демил. Но сега се ядосах. Как смееха? Най-сетне проумях защо професорът и братята се бяха настроили срещу тези чужденци. Американците бяха похарчили милиони долари, за да сътворят този екстравагантен мираж, докато жителите на околните села умираха от глад. Щяха да изкарат милиони от илюзията си, докато плащаха минимално на потящите се и превиващи гръб трудолюбиви египтяни, които рискуваха да останат осакатени и дори да загинат на работното си място. Заплатата ми беше намалена от двайсет на пет долара на ден за два пъти повече работа. Други получаваха още по-малко, въпреки че падаха от препускащи колесници.
Изведнъж намразих всичко, свързано с тези чужденци — от миризмата на кюфтетата за хамбургерите им, които се печаха на скарите пред кухненската шатра, до навика им да дават прякори на всички („Как си, Али Баба?“). Казах си, че така или иначе, щяха да ми опротивеят дори без суровите уроци, които научих в Синай. Но докато се катерех след Шериф по поредица от стълби зад фасадата, ми призля. Не само заради новооткрития ми страх от височини. Отвращавах се от себе си, задето безсрамно се бях правил на маймуна заради тези натрапници, без да забележа, че ми се присмиваха зад гърба.
— Здрасти, приятелю, изглеждаш добре!
Звънливият глас на Шериф, говорещ на английски, ме стресна. Далеч долу Чък, с брадата и перуката на Моисей, вдигна тоягата си като пушка и се престори, че стреля.
— Виждаш ли? Той наистина си мисли, че сме приятели — прошепна братовчед ми на арабски. — По-добър актьор съм от него.
Поклатих изумено глава, след което стъпих на платформа, издигаща се на двайсет и пет метра над земята. Шериф си беше изградил образ, напълно противоположен на истинския: весел и безгрижен работник с дънков гащеризон, който си подсвиркваше, докато работи. Една от особеностите на положението, в което се намирахме, беше, че колкото по-сериозна ставаше нашата операция, толкова по-спокоен ставаше Шериф, че дори разви и чувство за хумор.
— Огледай се — каза той с ръце на кръста. — Какво виждаш?
Репетицията на преследването с колесниците беше приключила и медици бяха отвели падналия мъж, но в момента течеше друга репетиция на мащабна сцена от дясната страна на портата. Стотици египтяни, които ми приличаха на тукашни селяни, бяха облечени с дрипи като роби от древността. Потни и почти голи до кръста, те използваха въжета и дървени трупи, за да издърпат гигантски обелиск до квадратна дупка в земята. Джипът с Демил направи завой, спря и режисьорът слезе от него с мегафон в ръка и невъзмутимо започна да организира провеждането на тази репетиция.