— Дърпайте по-силно, евреи! — викаше той, докато египетският му асистент едва смогваше да превежда с по-малък мегафон.
— По-силно! Напрегнете мишници, покажете мускули. Дърпайте, костенурки, дърпайте! Напънете гърбове. Това е горчилката на злощастието! Чико, изпрати им повече надзорници, за бога! Да видим малко истинска актьорска игра! Покажете емоция! Изглеждате така, сякаш позирате за каталога на „Сиърс“...
Идрис, асистентът, който беше назначен на моето място, тичаше след режисьора със стола му. Признавам си, че гордостта ми бе накърнена, когато успя да го разгъне тъкмо навреме, за да седне господин Демил.
— Виждам хора, които снимат филм — отговорих на въпроса на Шериф. — Много скъп филм.
— Чудесно. Само това трябва да виждаш. Долни лъжи, целящи да изкарат нас злодеи, а евреите герои в тази измамна приказка.
— Добре. — Чувал бях това и преди от устата на професора. — Какво още би трябвало да виждам?
Този път усмивката на Шериф успя да пробие през брадата.
— Ние ще направим наш собствен филм в рамките на техния. Само че ще бъде много по-величествен и качествен от филма на Сесил Б. Демил, защото ще бъде реален.
Вдигнах чук, който някой беше забравил на платформата.
— Шериф, за какво говориш?
В този момент случайно погледнах надолу и зърнах Реймънд и Мона да наблюдават репетицията отстрани. Той държеше грозната малка камера с въртящите се обективи и ѝ показваше как да навива манивелата и да гледа през визьора. Едва се сдържах да не ги замеря с чука.
— Али, забрави за тях. — Шериф докосна боядисаната в жълто стена, до която стояхме. — Виж това.
— Стена. Какво толкова?
— Това е просто боядисано дърво върху огромно скеле — обясни той. — Почти единайсет етажа празно място. Накарах ги да натрупат чували с пясък в основите на пилоните, за да стабилизират конструкцията, защото се клати много, когато духа вятър.
— И?
— Не си ме попитал с какво са пълни чувалите.
— С пясък, предполагам.
— С тротил и амониев нитрат. От барутните погреби, които британците оставиха в Синай и в Западната пустиня.
Изведнъж се притесних за вибрациите, които предизвиквахме с всяко по-рязко движение или силно изречена дума.
— Не се тревожи — смушка ме Шериф. — Все още не са им закачени фитили.
— Няма да взривяваме снимачната площадка, нали?
— Естествено, че това ще направим. Защо мислиш, че те доведох тук?
— Но защо? Това е просто филм.
— Филм с много голям бюджет. Филм, който нашият враг Насър реши да подкрепи. Филм, за който американците вече са похарчили купища пари. — Личеше си, че му доставя удоволствие да влезе отново в ролята си от детството, когато обичаше да ме поучава. — Ако Насър не успее да ги защити, въпреки огромните инвестиции, чужденците ще си вземат парите и ще си заминат.
— Предполагам, че е възможно — допуснах аз.
— Разбира се, че е възможно. Режимът на Насър ще бъде дестабилизиран и ще падне до дни. Мохамед Нагиб ще бъде върнат на власт и Мюсюлмански братя ще имат място в управлението. Всъщност ние ще управляваме, защото Нагиб ще ни бъде безкрайно задължен.
Зави ми се свят, когато осъзнах колко отвисоко можем да паднем.
— Наистина ли мислиш, че народът ще ни подкрепи, Шериф? Има опасност да пострадат стотици хора.
— Не говори глупости, Али. Няма да го направим, когато наоколо има хора. — Братовчед ми ме хвана за раменете и ме разтърси. — Замисли се. Ще взривим експлозивите през нощта, когато на снимачната площадка са останали само пазачите и можем да подготвим всичко спокойно. Ще вдигна такова огнено кълбо, че ще се види чак в Кайро. Представяш ли си как ще грейне нощното небе?
Той вдигна ръце и оформи с тях правоъгълник като режисьор, който подготвя кадър.
— Виждам великия Сесил Б. Демил да спи спокойно в огромното си легло в луксозния апартамент на брега на Нил. — Шериф премести ръце като камера. — В същото време Насър спи в щабквартирата си. Изведнъж двамата чуват силна експлозия. В стаите си те отмятат завивките и стават разтревожени. — Гласът му натежа от знамение, сякаш четеше текста на кинопреглед. — През прозорците си виждат великолепно червено изригване като от вулкан в пустинната нощ. Леле, Али! Здраво ще се уплашат. Сякаш лично Бог ги е обявил за победени.
Колкото повече говореше, толкова по-фантасмагорична ми се струваше цялата работа. Трябва да отбележа, Алекс, това беше дълго преди времената, в които атентаторите самоубийци и масовото избиване на цивилни в мирно време започна редовно да присъства в новините. Но и двамата бяхме по улиците по време на революцията преди две години и бяхме видели как свалиха краля, след като чуждестранните хотели и заведения бяха подпалени и имаше минимален брой жертви.