— Дали ще се получи? — попитах го.
— Как така „Дали ще се получи“? — Шериф се намръщи със същото смразяващо снизхождение, с което Демил понякога говореше на асистентите си.
— Взривовете не трябва ли да целят нещо?
— Имат си цел. — Шериф спря и въздъхна, сякаш трябваше да си напомни да бъде по-търпелив с хора, които не мислят толкова мащабно. — Тази постройка ще бъде затворена, преди да започнат снимките. Не разбираш ли? Можем да използваме изграденото от тях срещу самите тях. Знаеш ли как ми хрумна тази идея?
— Не.
— Заимствах я от евреите. — Той вдигна пръст в посоката, в която се намираше Израел. — Когато се отърваха от британците.
Отне ми миг да разбера за какво говори. Преди осем години нашите врагове в Йерусалим поведоха война, за да се освободят от английското управление. Ционисти от терористичната групировка „Иргун“ взривиха хотел „Цар Давид“, където се помещаваше централата на чуждестранните власти. Промъкнали се вътре дегизирани като работници и сервитьори от арабските страни и убили близо сто души. Повечето ми познати в Египет публично наричаха това „тероризъм“, но пред доверени хора някои, особено членовете на Мюсюлмански братя, се възхищаваха на смелостта и находчивостта на извършителите.
— Поставили бомбите във ведра с мляко около носещите колони — продължи Шериф, като подръпваше брада все по-силно, колкото повече се разпалваше. — Ние ще използваме бензина в генераторите, за да предизвикаме пожар. Гениална идея, макар и да звучи нескромно. Взривът ще запали материалите, които разположихме тук горе, и тогава — бум! Ако сме преценили всичко точно, цялата конструкция ще се срути и ще бъде погълната от пламъци. Без никой да пострада дори от забила се треска.
Виждах колко силно иска да му се възхитя, както когато бяхме малки в Обществото за насърчаване на добродетелта.
— Възможно е да се получи — признах аз. — Виждам, че си обмислил всичко внимателно.
В известен смисъл братовчед ми беше изпреварил времето си. Представяше си точно този тип предварително подготвен акт на разрушение, който може да бъде заснет и показван денонощно по новинарските канали и в интернет.
— Ще стане като в онзи тъп филм, на който ме замъкна — каза той, горящ от желание да се разпаля като него. — Онзи, в който слепецът разрушава колоните и храмът се срутва...
— За „Самсон и Далила“ ли говориш? Филмът на господин Демил?
— Той ли е режисьорът? — Братовчед ми отметна глава назад и за пръв път, откакто се помня, се разсмя с цяло гърло. — О, Боже, това е още по-хубаво. Всъщност е перфектно.
— И много иронично — съгласих се аз.
— Знаеш ли, това дори няма да го спре да завърши глупавия си филм за Моисей — каза замислено Шериф. — Просто няма да го завърши тук. Най-вероятно просто ще вземе парите от застраховката и ще се върне в Холивуд.
Сигурно съм изглеждал натъжен, когато спомена това далечно място, защото ме хвана за брадичката и я стисна.
— О, горкичкият Ал Харисън. Нима още си въобразяваш, че ще те вземат със себе си в Америка, Ал Харисън?
Отблъснах ръката му.
— Не биваше да ти разказвам за това.
Долу на земята Мона насочи камерата към нас, докато Реймънд беше провесил ръка през рамото ѝ.
Направих гримаса и прехапах устни. Извърнах лице към стената. По-добре да размишлявам за операцията на братовчед ми. Исках да се чувствам силен, а не прекършен. Представих си мощни ударни вълни, които връхлитат изневиделица, изкъртват първо едното, после другото крило на портата, разклащат конструкцията и тя се срутва като паянтова къщичка от кибритени клечки, навсякъде се разхвърчават пирони и дъски, великанът е повален, срива се с мощен грохот и от него остават само овъглени отломки.
Пулсът ми се ускори, когато си представих как участвам в нещо толкова зрелищно и разрушително. Тогава нямаше да мисля за себе си като за неудачника, който се посрами в Синай. Та кой не би искал вместо това да бъде воин?
— Но за какво ти трябвам точно аз? — попитах. — Нямам никаква подготовка за работа с взривни устройства.
— Не се ли досещаш? Това му е най-хубавото. Не се обиждай, Али, но всички те мислят за безобиден лакей, който работи за някакви кинаджии.
— О, много благодаря. — Вдигнах очи към скупчващите се облаци, защото знаех, че няма да долови сарказма ми.
— Не бъди толкова докачлив. За разлика от членовете на Мюсюлмански братя, ти не си включен в нито един списък с подозрителни лица. Затова днес след работа ще отидеш на рецепцията в „Мена Хаус“. При портиера ще има оставен плик за теб с пари и адрес, който е далеч от оживени места.