Въпреки това тя умря.
Целият свят изгуби цветовете си и стана черно-бял. Близо петнайсет души от нашето село умряха. Баща ми и други мъже се отдадоха на пиене и скръбно мълчание по домовете си. Аз също се вглъбих в себе си, не внимавах в училище. Спаси ме Шериф. Моят братовчед, само с шест месеца по-голям от мен, от край време ми беше като брат. Той заяви, че Бог не ни е изоставил, а че ние сме го изоставили него, защото не сме достатъчно благочестиви. Започна да ме мъкне в кварталната джамия всеки ден и да ми показва как да намеря покой и утеха в Свещения Коран и в хадисите. Вярата облекчи бремето ми, особено когато видях един старец, оцелял в епидемията, да се моли до мен.
Но за Шериф това не беше достатъчно. Той имаше склонност да стига твърде далеч. Заяви, че ще сформира младежко Общество за насърчаване на добродетелта в селото ни, и ме назначи мен за заместник-председател. Часове наред правехме листовки с мъдрости на Пророка Мохамед, след което тичахме като калпазани и пъхахме листчетата под вратите на стаите в хотела, и поучавахме съседите си относно грехове като пиенето на алкохол и похотта. Честно казано, на мен ми харесваше, защото повечето хора ни приемаха с търпение и благосклонност, сервираха ни чай и не напомняха на Шериф, че баща му тайно продаваше порнографски материали в задната стаичка на магазина. Но един ден вдовица с пет деца ни се разкрещя, че майка ми е донесла чумата в селото, защото се въртяла сред чужденци като камериерка в хотела и водела децата си на кино вместо в религиозното училище.
Аз, разбира се, бях дълбоко наскърбен и обиден. Шериф обаче нападна вдовицата физически — наложи се да го озаптя. След това той започна да се отчуждава и да се затваря в себе си. Твърдеше, че ходи на частни уроци при местен имам, но аз подозирах, че просто пуши хашиш. Започна да говори, че трябва „да се направи нещо“, за да се промени страната ни и да се „върнем в правия път към единствения истински Бог“ — макар аз да отбелязах, че в страната ни някога се е вярвало в множество богове. Тайничко си отдъхнах, когато Шериф замина, за да се включи в младежки доброволчески отряд, който се сражаваше редом с египетската армия срещу общия враг на целия арабски свят — новооснованата държава Израел. Не обърнах особено внимание на факта, че отрядът беше сформиран от движението „Ал-Ихуан“, религиозна група, известна още като Мюсюлмански братя. Много от сънародниците ни симпатизираха на това движение и споделяха целите му. Мислех си, че така Шериф ще намери отдушник за неспокойните си търсения, и не възразих.
След като Шериф замина, аз започнах работа като помощник-сервитьор в хотела и с оскъдната си надница помагах на татко да плаща сметките, а от време на време и да избягам в покоя на кино „Метро“ или „Авалон“, където бях прекарал толкова много съботни сутрини. Само че сега бях по-голям и киното представляваше не само убежище, а и класна стая. В него научавах за любовта, смелостта и успеха. И в него открих пътя си напред. След като гледах екранизацията на „Големите надежди“ на господин Дейвид Лийн, се вдъхнових да напиша отзив за филма. Импулсивно реших да го изпратя на професор Ибрахим Фарид, един от най-големите литературни критици в Египет, чието име бях виждал в статии, посветени на културата. По причини, известни единствено на Бог, той прочел ревюто ми и заключил, че имам бъдеще в това поприще. Убедил комисията по приема на студенти да одобри молбата ми за кандидатстване и да ме приеме в университета „Крал Фуад I“ в Кайро.
Там се преродих. Основах студентски киноклуб. Превърнах се в предприемач, научих как да взимам филми под наем от клиенти на татко от голф игрището, които се занимаваха с разпространение на филми. Плащах таксите за наемането на лентите, като продавах билети на стойност двайсет цента за прожекциите, които организирах в столовата на университета. Заех се да изуча изкуството на рекламата и привличането на публика, като печатах плакати и листовки на същата печатарска машина, която с Шериф бяхме използвали за листовките на Обществото за насърчаване на добродетелта. Установих, че лековатите комедии с Али Ел Касар и Тримата Студжис пълнеха залата. Социални драми като „Живот в мрака“ и „Бягство от каторгата“ „не бяха много вървежни“, както съм те чувал да се изразяваш.
Но най-вече открих истинското си призвание. През последната си година в университета реших да рискувам и наех френския филм „Децата на Рая“. Той представляваше дълга романтична драма, снимана по време на германската окупация, в която се разказваше за четирима мъже, влюбени в една красива, недостижима куртизанка. Останах възхитен от филма. За разлика от публиката. Някои зрители започнаха да си тръгват още по средата — първо един по един, после на групи, докато не бях напълно убеден, че когато лампите светнат, ще открия, че съм останал сам в залата. Бях съкрушен. Получил бях прозрение, което никой друг не беше забелязал. Аз бях глупак, който никога нямаше да постигне нищо. Но когато се появиха финалните надписи, чух някой да плаче тихичко. Светнах лампите и я видях.