— Писател си значи, така ли? — попита Невил.
— Моля?
Малко се стъписах, че знае толкова много за мен. Шериф ми беше казал, че всичко ще протече при пълна потайност.
— Предположих, че си писател, защото се интересуваш от „пособия за писане“ — каза той бавно и отчетливо, сякаш разговаряше с бавноразвиващо се дете.
Отне ми секунда, за да схвана, че говори за моливите.
— Да, господине. Занимавам се с писане, но имам краен срок.
— Не искаш ли първо да пийнем по едно? — Невил хвана феса, който се наклони и за малко да падне от главата му. — Или си от онези крайни мюсюлмански трезвеници, които не близват алкохол?
— Не. — Облегнах се на дивана. — Просто съм виждал мъките, които алкохолът може да причини, и предпочитам да свършим работа на трезва глава.
— „Отведи ме някъде на изток от Суец“. — Англичанинът вдигна чаша, пълна до половината с кафява течност. — „Където най-добро и лошо се преплитат. Където няма Десет Божи заповеди и човек може да пие на воля.“
Погледнах часовника си, обезпокоен от погледите, които ми хвърляха двама мъже на маса до водопада. Бяха облечени с костюми, които изглеждаха зле скроени и ушити от несръчни шивачи.
— Не си ли чел Киплинг? — попита Невил.
— Знам кой е Киплинг, господине — отвърнах троснато. — Носите ли пакета, който трябва да ми предадете?
— Добре де. — Мустаците му посърнаха, сякаш го бях засегнал. — Ти носиш ли нещо за мен?
Извадих плика от джоба си и го сложих в скута си.
— Как ще процедираме? — попитах.
— Покажи ми твоя и аз ще ти покажа моя. — Невил допи питието си на една глътка и показа чашата на преминаващ сервитьор. — Un autre, garçon, s’il vous plait. Et ghayarlee il hagar low samaht.
— Носите ли пособията за писане? — попитах аз изнервено.
— А ти носиш ли парите?
Понечих да извадя парите, събрани от благотворителната организация на Братството и заделени за така наречените „тайни военни операции“. Пликът се изплъзна от скута ми. В същия момент забелязах на бара отдясно на водопада баща си.
Той все още беше с тениската „Лакост“ и зелените панталони, с които работеше на игрището за голф, и разговаряше с двама бледи мъже, които явно бяха клиенти от Америка. С тях имаше две жени с изкуствени мигли и тежък грим, за които бях убеден, че са египетски проститутки.
Все още ми е неприятно да говоря по този въпрос, Алекс. Но ако искам да разкажа всичко пред Бог и потомците си, съм задължен да разкрия цялата истина. Отдавна подозирах, че баща ми не изкарва достатъчно с мизерната си заплата и бакшишите на игрището за голф, за да има достатъчно за храна, за учебници за мен и необходимите дрехи за работата ми, поради което заработваше допълнително, като запознаваше клиентите си с такива жени. Братовчед ми, чийто баща според мен също беше извършвал подобни дейности, беше намеквал за това няколко пъти през годините. Но сега за пръв път виждах със собствените си очи греховното му поведение.
Опитах се да извърна поглед и да се направя, че не съм ги видял, когато американците и жените се разсмяха с престорена веселост. Но баща ми не се засмя. Погледът му срещна моя в опушеното огледало над бара и той засрамено се отдръпна настрани.
— Хайде да побързаме — казах на англичанина. — Рискът става все по-голям, колкото повече се бавим. Вие ми подайте пакета под масата, после аз ще ви дам плика.
— „Ето ти шапката, защо си се разбързал“?
Край входа настана някаква суматоха, завесата от мъниста се раздрънча, разнесоха се гласове. Видях обръсната глава и горящото крайче на високо вдигната цигара. Юл Бринър влезе в заведението, обръснатата му глава искреше като крушка от сто вата, поставена във фасонката на черното му поло. Придружаваха го не само Хенри и двама от асистент-режисьорите, които бях виждал на снимачната площадка, но и Реймънд и Мона, които влязоха след тях.
Смъкнах се още повече в сепарето и коленете ми се опряха в коленете на англичанина.
— Какво става? — скова се Невил.
— Опитвам се да бъда дискретен, господине. — Озърнах се предпазливо, докато настаняваха Юл Бринър и компанията му на маса в центъра на заведението.
— Янки — каза кисело Невил и дръпна от наргилето. — Мислят си, че притежават цялата ви проклета страна, нали?
С крайчеца на окото си видях, че баща ми си тръгва забързано от клуба и оставя след себе си диря от срам, осезаема като парфюмите и ароматизирания тютюн във въздуха.
— Да приключваме — обърнах се отново към англичанина. — Когато преброя до три, аз ще ви предам плика, а вие ще ми предадете пакета.