— Това беше толкова отдавна, татко. — Подадох му още една кърпа. — Хайде, излизай, преди водата да изстине съвсем.
17 март 2015 г.
До: GrandpaAli71@aol.com
От: Sureshot@protonmail.com
Дядо,
Съжалявам, че не ти писах толкова дълго. Достъпът до интернет стана малко труден. Една от вражеските групировки ни нападна и прекъсна електричеството. Аз съм добре, слава на Аллах, а и пленихме няколко от неверниците.
Все пак има и добри новини. Заради компютърните ми познания и откъсите от писмата ти, които показах на командирите, те решиха да ме прехвърлят в отдела за производство на медийно съдържание. Това е страхотно! Също като теб и братовчед ти някога, осъзнаваме нуждата да използваме съвременни методи за разпространение на посланията, а камерата може да бъде оръжие, по-мощно и от артилерийски снаряди.
Затова, също като Реймънд, възнамеряваме да заснемем документален филм. Тоест нещо подобно на документален филм. Снимачният екип, в който съм разпределен, има за задача да обиколи града, който превзехме, и да направим интервюта с местните хора за живота под наше управление. Трябва да интервюираме обикновени мъже по улиците (жените, естествено, си стоят вкъщи).
Да си призная, засега е малко трудно. Повечето хора, с които разговаряме, изглеждат твърде уплашени, за да кажат нещо интересно. Само гледат с изцъклени очи и повтарят: „Да, сега е по-хубаво. Нямам търпение да дойде халифатът“. Мисля, че се боят да не ги накажем, ако кажат нещо друго.
Благодаря ти, че ми даде увереност да споделя историята ти. Може да не го осъзнаваш, но книгата ти ми послужи като препоръка.
Между другото, онзи ден най-сетне получих невяста. Казва се Шайма. Млада е. Много е млада. И ми е трудно да я разбирам. Но за това ще ти разкажа друг път.
Искрено твой,
Абу Сурор
18 март 2015 г.
До: Sureshot@protonmail.com
От: GrandpaAli71@aol.com
Сигурен съм, че разбираш огорчението ми от последното ти писмо, Алекс. Не ти изпращам книгата си с това намерение. Но историята ми е в твоите ръце, а вярата ти е в Божиите ръце, затова, ако е дал Бог, всички ще намерим пътя си към един щастлив край. Включително „невястата“ ти, за която бих искал да ми разкажеш повече.
Твой,
Дядо
14
Чувствах се под огромно напрежение през първата си сутрин като шофьор на екипа на документалния филм. На верандата на „Мена Хаус“ имаше военни офицери, когато отидох да взема Реймънд. Единият от тях извади бележник и дори не се опита да прикрие факта, че записва регистрационния номер на червения „Форд Крестлайн“, който карах, с което даде да се разбере, че повече няма да има бягане от отговорност за причинени автомобилни катастрофи.
Не се успокоих никак и когато Мона излезе от хотела с вид на бляскава монахиня с бял шал на главата, яркочервено червило и слънчеви очила „Фостър Грант“. На рамото ѝ висеше чантичка „Шанел“, а под ръка носеше статив, с което още повече засилваше впечатлението за жена, попаднала между два свята. Реймънд излезе след нея също със слънчеви очила. Догади ми се. В Синай и двамата ми бяха казали, че връзката им не е романтична. Само че Мона уж живееше във вилата на баща си в Гардън Сити на петдесет километра оттук. Как бе възможно да е пристигнала толкова рано, ако не беше прекарала нощта в хотела?
Още повече се смутих, когато и двамата се качиха на задната седалка, сякаш им бях шофьор.
— Добро утро, господин Хасан — поздрави Реймънд. — Как прекарахте снощи?
— Добре, господине — отговорих с хладен официален тон. — А вие?
— Много добре — прозя се той. — Видях ви в клуба. Но ми се стори, че не си прекарвате добре с нашата танцьорка.
— Навярно не съм бил в подходящото настроение. — Запалих колата. — Исках само да ме оставят на спокойствие.
— Затова ли ходите в нощни клубове? — Той смъкна слънчевите очила на носа си.
Завих рязко по булеварда към пирамидите, за да го разсея. В огледалото за обратно виждане зърнах Мона да се обръща към прозореца замислено, със стиснати рубинени устни и сбърчено чело.
— Виждаш ли? — смушка я Реймънд с лакът. – Изглежда, не само ти си се смутил. На мис Мона също не ѝ беше никак приятно.
— Не ми беше неприятно — каза тя и се престори, че търси нещо в чантата си. — Просто не ми харесва, че на едно изкуство се гледа като на долнопробно развлечение, за да могат мъжете да зяпат похотливо и да подсвиркват. Предпочитам да се наслаждавам на изпълнението, без да ме притискат да се включа.
— Нима мислиш, че Юл и останалите не оценяват изкуството на мис Фатима? — подкачи я Реймънд.
— За вас може и да е просто евтино зрелище. — Мона закопча чантата с ядно щракване. — Но в тази страна ние го смятаме за изкуство. Али ме научи да ценя тези неща.