В огледалото видях, че Мона се обръща напред, сякаш за да ме погледне. Устните ѝ потрепнаха, все едно искаше да ми каже нещо. Болка прониза гърдите ми, образува се пукнатина, която заплашваше да позволи на надеждата да се промъкне отново през бронята, която братовчед ми ми беше дал. В объркването си за малко да се блъсна в един движещ се срещу мен камион и осъзнах, че трябва да гледам по-внимателно пътя.
Първата ни задача за деня беше да заснемем как Насър изнася в кабинета си реч, подготвена му от господин Демил. Веднага щом прекосихме моста до остров Гезира, забелязах, че мерките за сигурност са затегнати. По улиците имаше два пъти повече джипове и войници, отколкото при предишното ни посещение. Нови барикади бяха издигнати пред бившия кралски кей и се беше образувала колона от коли, защото охраната преглеждаше внимателно документите на всички преминаващи и оглеждаше с огледало, закачено на дълга дръжка, под всеки автомобил.
— Бомби ли търсят? — попита Мона.
— „Спят лошо самодръжците, защото короните им пречат във леглото!“3 — отвърна Реймънд с характерната си сардонична усмивчица.
— Не съм чувала за отправени заплахи. — Мона свали шала и очилата си. — Ти чувал ли си нещо подобно, Али?
Поклатих глава, защото се притеснявах, че ако отворя уста, ще се издам. Братовчед ми щеше да ме разпита подробно за новите мерки за сигурност. След като прегледаха документите ни и потвърдиха самоличността ни, ни насочиха към паркинг близо до входа. Когато слязохме от колата, двама войници претърсиха мен и Реймънд, а жена с цивилно облекло претърси Мона. Струваше ми се истинско безумие някой да дръзне да внесе оръжие при подобна охрана, ако не е на самоубийствена мисия.
Придружиха ни до горния етаж с цялата ни техника и ни въведоха в кабинета на министър-председателя, който се намираше в същия коридор като много по-просторното помещение, в което се срещнахме с Насър предишния път. Част от екипа на „Десетте Божи заповеди“ беше изпратен с нас, за да придаде по-професионален вид на сцената, отколкото останалата част от документалния филм. Две големи камери „Мичел“ бяха поставени върху стативи. Един от озвучителите държеше микрофон „Шур“ непосредствено извън обхвата на обективите, които бяха насочени към десетките медали и военни отличия, подредени на стената. Един осветител наместваше мощните прожектори, докато електротехник търсеше допълнителни контакти. Насър още не беше пристигнал. Вместо него на бюрото седеше генерал Амер, преглеждаше сценария и драскаше безцеремонно с писалка.
Когато влязохме, Амер ме изгледа тъжно, сякаш му беше жал докъде съм стигнал. После обаче стана и ми стисна ръка твърдо като на стар приятел.
— Али Хасан, радвам се да ви видя отново. — Задържа ръката ми по-дълго от необходимото. — Започвах да се тревожа за вас.
— За мен ли, генерале? — Опитах се да се усмихна, въпреки че усещах ръката си като в менгеме.
— Да, чухме, че вече не работите по филма. Изпитахме голямо облекчение, когато ни казаха, че сте се завърнали. Тревожехме се, че отношението ви към нашия проект може да се е променило.
— Нямах представа, че следите работата ми толкова отблизо.
Когато той най-сетне пусна пулсиращата ми от болка ръка, се запитах какво още знаят.
— Забелязвам, че има повече оръжия и войници от миналия път — отбеляза Реймънд, докато бършеше един от обективите.
— С пълно основание. — Амер подръпна смутено подгъва на куртката си. — Навярно сте чули, че Мюсюлмански братя, за които ви разказахме миналия път, снощи се опитаха да организират марш в памет на един от така наречените си мъченици, имама шейх Сиргани...
— Онзи, който загина ли? — попита Мона.
С Реймънд старателно не се спогледахме.
— Да — каза Амер. — Първоначално им бяхме издали разрешително, но го отменихме в последния момент, защото забелязахме признаци, че отново могат да възникнат безредици. Наши източници ни информираха, че сега заплашват да си отмъстят.
— Луди хора — промърмори Мона.
— Да, имаме много опасения. — Амер потри мрачно долната си устна с палец. — Не само за Мюсюлмански братя, но и за израелците и шпионската им мрежа. Арестувахме цяла група, която планираше да заложи още бомби и да дестабилизира страната. Ще ги изправим на съд, за да послужат и те за пример.
— Как така „и те“? — попита Мона.
Генералът остави сценария и се взря в нея. Интересът му не изглеждаше ни най-малко топъл или романтичен. Той изглеждаше обезпокоен и обиден, сякаш му беше нанесла лична обида с дързостта си да вземе думата. Ставаше все по-ясно, че отсъствието на Насър е подготвено умишлено, с някаква цел. Амер взе дебела кафява папка от голямото бюро и запрелиства страниците в нея, сякаш нямаше търпение да намери нещо конкретно.