— Имигрирах дълго преди войната. — Реймънд изправи гръб, сякаш в пародия на пруска нравственост. — Принуден бях. След това постъпих в армията в знак на благодарност към новата ми страна, както много други.
Не знаех накъде бие Амер, нито защо настоява да ни проучи толкова внимателно чак сега. Нито каква част от думите му са били предварително подготвени от Насър и оставени на подчинения му да изрече, за да не изцапа ръцете си министър-председателят. Знаех единствено, че започва да ми става непоносимо задушно. А в настоящата обстановка на засилващи се подозрения беше само въпрос на време, преди да дойде и моят ред.
— А вие, господин Хасан? — попита ме Амер. — Не виждам данни да сте служили в армията. Защо?
— По време на конфликта с Израел още учех, генерале — казах аз малко засрамено.
— В университета „Крал Фуад“, нали? — Забелязах, че нямаше нужда да прави справка с папката, за да изтъкне тази подробност.
— Да, господине.
Очевидно беше, че знае отговорите на повечето въпроси и нарочно ги задаваше с особен тон. За да ме хване натясно.
Насър най-сетне влезе в стаята с драматично закъснение и облечен с парадна униформа с всичките си медали. Той не се усмихна и не стисна ръка на никого от нас. Изглеждаше в по-мрачно и делово настроение от предишния път. Забелязах, че и той носи папка, макар и по-тънка и подредена от папката в ръцете на Амер.
— Основали сте студентски киноклуб в университета — продължи разпита Амер. — През 1948 година, така ли е?
— Да, точно така, господине.
Сигурен бях, че сега генерал Амер ще попита за подкрепата, която професор Фарид оказа на клуба, и доколко поддържам близки връзки с него в момента.
— Прожектирали сте филми, докато сънародниците ви са служили на страната си и са се жертвали за нея? — продължи Амер.
Чух цъкване с език и видях, че Насър клати неодобрително глава, докато преглежда папката, която донесе със себе си. Знаех, че в нея има доклад от мъжете, които ме бяха наблюдавали в „Пирамидите“ предишната вечер.
— Да не съдим твърде строго нашия млад приятел — каза Насър на Амер с престорен укор. — Всеки от нас играе своята роля.
Устата ми пресъхна. Все още не разбирах какво цели Насър. Поне вече не ме мъчеше ревност заради Мона и Реймънд. Тревожех се повече дали ще успея да изляза от тази стая като свободен човек.
Мона си погледна часовника.
— Дали не е време да започнем да снимаме? Казаха ни, че министър-председателят може да отдели само няколко минути.
Насър вдигна ръка и даде знак, че няма да допусне да го пришпорват.
— Неслучайно повдигаме тези въпроси. Това е исторически момент за Египет. Следващия вторник официално ще обявя подписването на Договор за евакуация, според който Великобритания трябва да изтегли войските си от Египет.
— Аллах! — възкликнах аз. — Най-накрая.
Не вярвах напълно на Насър, особено в този момент. Но като всеки египтянин нямах търпение да видя как ботушът на колонизаторите най-сетне се вдига от вратовете ни.
— Ще говоря пред четвърт милион души в Александрия — продължи Насър. — Речта ще бъде предавана по националното радио.
— Изглежда, ще бъде паметно събитие — обади се Реймънд. — Дали ще претърсите всеки, който отиде да ви гледа?
— Това не би било особено практично. — Очите на Насър заискряха с характерния си блясък. — Но трябва да бъдем нащрек. Според докладите на разузнавателните служби различните вражески групировки кроят все по-разрушителни планове.
— Получавали ли сте конкретни предупреждения? — попита Реймънд.
— Нямам намерение да разкривам какво точно знаем — отвърна Насър. — Имаме достоверни източници.
— Тогава какво очаквате да научите от нас, господин министър-председател? — поинтересува се Реймънд.
— Винаги са ни нужни още очи и уши — каза Насър и се огледа. — Мога ли да разчитам на вас?
Изпитах чувството, че подът се разлюлява под краката ми, сякаш отново бях на високата платформа, където братовчед ми ми разкри плановете си. Спомних си, че Реймънд беше вдигнал камерата и ни беше заснел на скелето в повратен момент. Ако намереха експлозивите на снимачната площадка, тези кадри щяха да бъдат достатъчни, за да изпратят двама ни с Шериф на бесилото. Със свито сърце осъзнах, че трябва да спечеля доверието на врага.
— Господин министър-председател, ние сме обикновен снимачен екип. — Мона прокара пръсти през косата си. — Какво можем да направим?
— Дадохме ви достъп до военни бази, държавни селскостопански земи и дори до монетния двор, където печатаме парите си — изтъкна Насър. — Помните ли, че в споразумението ни за сътрудничество е посочено, че трябва да докладвате за всички контрареволюционни дейности, които забележите?