— Нима искате да ни наемете за разузнавателни агенти? — Реймънд разпери ръце. — Какво е заплащането?
— Не се шегувам. — Блясъкът в очите на Насър стана суров. — Всеки, който научи нещо за подобни дейности и не го докладва, ще бъде смятан за съучастник. Разбрахме ли се?
Мургавото лице на Мона пребледня.
— Не знам нищо за подобни дейности.
— Нито пък аз. — Реймънд се върна при камерата на статива.
Насър се вгледа в мен. Видях, че много неща са се променили за това кратко време. Той вече не беше мъжът, който се поколеба да седне на големия стол. Беше станал мъжът, който очаква столът му да е приготвен, когато реши да седне.
— А вие? — попита ме той.
— Несъмнено ви е известно дали знам нещо. — Едва откъснах очи от пода. — Но ще продължавам да бъда нащрек.
— Да започваме със снимките — подкани ни Реймънд. — Господин министър-председател, получихте ли сценария, който господин Демил ви подготви?
— Да, но реших да не го използвам. — Насър извади няколко листа от папката си и ги остави на бюрото.
Страниците на сценария бяха осеяни със задраскани пасажи и изписани на арабски на гърба.
— Сам си написах реч — ухили се той самодоволно. — Мисля, че е по-добра.
2 април 2015 г.
До: GrandpaAli71@aol.com
От: Sureshot@protonmail.com
Gedo, дядо,
Продължавам да показвам книгата ти на командира и на някои от другите бойци. Тъкмо завършихме частта, в която Насър се опитва да ви сплаши в кабинета си. Какъв задник! Спорихме дълго какво точно е бил намислил и стигнахме до заключението, че е било по-добре през онзи ден да си носил пистолет вместо камера.
Искам да знаеш и че големият ни проект върви много добре. Май ти споменах, че интервютата не се получиха много добре, но сега сме се захванали с нещо много по-мащабно от холивудски филм. Разработваме онлайн видеоигра със заглавие „Убий кръстоносеца“. Играта е със стрелба от първо лице и позволява на хиляди хора по целия свят да играят едновременно на компютрите си. Наричаме я RPG за RPGs (ролева игра с ракетни снаряди, схващаш ли?). И тъй като повечето играчи на подобни игри са хлапета на възраст между дванайсет и двайсет и четири години, това е най-доброто средство за вербуване, което сме имали някога. Засега разработката все още е в начален етап, но идеята ми хрумна от филма за кръстоносците, за който беше споменал.
Благодаря ти за това. Преосмислих нещо, което ти бях казал преди време. Докато чета разказа ти, всъщност започвам да те чувствам по-близък.
Твой,
Алекс
П.П. Нещата с „жена“ ми не вървят добре, но ще ти разкажа за това, когато имам повече време.
15
Когато отидохме на снимачната площадка в края на работния ден, за да докладваме на господин Демил, намерих Шериф и го заведох зад фасадата, за да му разкажа какво бях видял в генералния щаб.
— Мисля, че Насър ни е надушил. Заяви, че всеки, който знае за подривни дейности, трябва да съобщи за тях...
— Поеми си въздух. — Шериф ме тупна окуражително по раменете. — Разбира се, че така ще каже. Започват да го гонят параноя и страх. Това е чудесно. Означава, че скоро ще допусне грешка.
— Параноята му е напълно основателна. Знае, че много хора се опитват да го свалят от власт. Боя се, че може да ни следят.
— Добре, успокой се. В момента никой не ни гледа. — Шериф вдигна очи към прелитащ в небето военен самолет. — Искам да ми кажеш колко души охрана има и да направиш скици на помещенията, в които си влизал.
— Защо? Да не планираме и нещо друго, освен това, за което ми каза?
Шериф се озърна, когато гардеробиерки преминаха покрай нас, бутайки закачалки на колелца с костюмите за робите и войниците на фараона.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Сниши глас. — Не искаме да излагаме на риск нито една част от операцията.
С яката на тениската си избърсах потта, пареща в очите ми.
— Шериф, според мен той подозира, че готвим нещо по-мащабно.
— Защо? — Той ме сграбчи за лактите. — Да не си казал нещо, което не трябва?
— Не, но ни разпита подробно и каза, че има хора, които ни наблюдават внимателно.
— Това не е непременно повод за притеснение – опита се да се разсмее той. — Между другото сигурен ли си, че никой не те е проследил, след като взе „пособията за писане“ от клуба?
— Взех всички предпазни мерки, за които говорихме, че и малко отгоре.
— Въпреки това се срещна с англичанина, след като той промени мястото?
— Да не казваш, че не е бивало да ходя?
— Не, не, разбира се. — Той стисна раменете ми по-силно. — Просто трябва да бъдем внимателни.