Беше седяла в тъмното с мен до края на филма. Двамата бяхме споделили един красив блян.
Тя се казваше Мона Салем. Забелязвал я бях в университета. Тя беше изумително красива млада жена. Имаше тъмни очи и характерната за египтяните тъмна кожа, но къдравата ѝ коса беше като изтъкана от светло злато. Личеше си, че родителите ѝ са преодолели големи разстояния, за да се срещнат и да се влюбят. Обличаше се като парижанка, с бели ленени дрехи и копринени шалове, и имаше походката на балерина. Изглеждаше ми като момиче от по-висша класа, като момиче от отсрещната страна на улицата, където отсядаха гостите на хотела.
— Ils ont coupé ma mère — изхлипа тя в памучната си носна кърпичка.
— Някой е порязал майка ти? — В хотела бях научил малко френски.
— Non — поклати глава тя. — Ils ont coupé les scènes de ma mère du film. — Тогава ме погледна и каза на арабски: — Изрязали са сцените на майка ми от филма.
Оказа се, че майка ѝ е не особено известна френска актриса, която имала няколко реплики във филма, но сцените ѝ били изрязани. Баща ѝ беше египетски дипломат, който се влюбил в майка ѝ, докато работел в Париж. Останахме да си говорим до късно на по чаша чай, който аз приготвих в кухнята на столовата. Колкото повече си говорехме, толкова повече тя ми заприличваше на момиче от моята страна на улицата. Разказа ми как майка ѝ напуснала баща ѝ заради германски офицер като актрисата във филма, преди да премине на швейцарски индустриалец. Сега Мона трябваше да се грижи за баща си и да му помогне да събере късчетата от разбитото си сърце. Каза ми, че самата тя иска да стане актриса, но смята, че бузите ѝ са твърде закръглени, очите — твърде малки, а глезените ѝ твърде дебели. На мен ми изглеждаше приказна като Ава Гарднър или нашата златна Мис Египет — Далида. Мона обясняваше, че трябва да си намери някаква по-възвишена цел в живота от шоубизнеса. Въпреки това белият лъч на прожекционния апарат все още я привличаше толкова силно, колкото мен.
На сутринта вече имах нова представа за Рая, в чийто център стоеше Мона. Копнеех за нея с тялото и душата си по начин, по който дотогава никога не бях копнял за жена от плът и кръв. Мона разпали огън в мен. Реших, че ще намеря начин да се хвана на работа в киното и ще я взема със себе си. Мечтаех да бъда асистент на някой от знаменитите американски режисьори, които в онези дни идваха по-често в нашата част от света. Толкова щяха да се впечатлят от трудолюбието и старанието ми, че нямаше да имат друг избор, освен да ме вземат в Щатите със себе си. Възнамерявах да сменя името си от Али Хасан на Ал Харисън! Тогава щях да повикам любимата си. Тя щеше да дойде в рая на земята — Калифорния. А там, до лазурносиния Тихи океан, сред портокалови горички и слънчеви лъчи щяхме да преуспеем и да станем истински американци.
Щяхме да си купим шевролет, за да мога да ходя на работа в студиото, а после щяхме да си купим къща в Пасадина — градче, за което бях чел във филмовите списания. На двора щеше да има басейн с олимпийски размери, в който Мона да плува с бързината и грацията на госпожица Естер Уилямс1. Щяхме да имаме и къща за гости, за да може баща ми да ни гостува и да играе голф на екзотични места като Глендейл и Алхамбра. После с Мона щяхме да отгледаме родени в Америка деца, които нямаше да знаят нищо за тиф, глад или окупационни армии, нито за другите беди, от които филмите ми помагаха да избягам.
Заех се сериозно да осъществя амбициите си. С помощта на професор Фарид наех камера „Арифлекс“. Започнах да взимам допълнителни смени в хотела, за да купя десетина ролки с лента „Кодак“. Използвах ги, за да заснема десетминутно филмче, наречено „След революцията“, в което главните роли изпълняваха моята прекрасна Мона и Шериф, който се беше върнал от войната с Израел и го бяха приели да следва инженерство в университета. Притиснах татко да разкаже на клиентите си от киноиндустрията за филма. След това продължих да поддържам връзка с тези хора, за да си намирам работа на снимачните площадки на египетски и американски филми. Боядисвах декори. Занимавах се с животни. Бях шофьор на актьора Робърт Тейлър, докато се снимаше в „Долината на царете“. Опитах се да помогна на Уилям Фокнър, докато правеше проучвания за сценария на „Земята на фараоните“, но скоро установих, че господин Фокнър е по-заинтригуван да проучва баровете на хотелите в Кайро, отколкото река Нил, която сравняваше неблагоприятно с прекрасната Мисисипи в родината си.