— Никой не ме проследи — заявих аз толкова ядно, че гълъбите в близкия гълъбарник изпърхаха стреснато. — Щях да забележа.
— Не се съмнявам. — Шериф замахна престорено като каубой към челюстта ми, за да ме успокои. — Не си казвал нищо на никого, нали?
Не му бях казал, че в клуба видях татко, Мона и Реймънд. Не споменах и за Хенри, Юл Бринър и двамата мъже с грозни костюми, които ме наблюдаваха.
— Не, разбира се — отвърнах, защото се страхувах какво може да направи, ако реши, че грешките ми са изложили на риск цялата операция.
Преди Шериф да успее да продължи разпита, се разнесе глас през мегафон, който нареди на всички да се върнат по местата си. Чико Дей, асистент-режисьорът, съобщи, че господин Демил не харесал цвета на портата и искал да бъде пребоядисана.
— Ще говорим после — каза Шериф с раздразнена въздишка. — Тук работата никога не свършва.
На другия ден нямах ангажименти нито с екипа на документалния филм, нито на снимачната площадка на игралния. Въпреки това един джип спря пред къщи и остана така няколко минути, сякаш ме чакаше. Когато излязох да видя какво става, през предния прозорец се показаха бледото потно лице и рижавата брада на приятеля на братовчед ми Мустафа „Големия Мо“.
— Качвай се отзад — каза той.
Видях, че на предната седалка до него имаше още двама мъже. В каросерията имаше теле, което примигваше и мучеше тихичко.
— Какво става? — попитах аз.
— Братовчед ти иска да те види.
— Защо? Говорих с него вчера.
— Притеснява го нещо, което си казал. — Мустафа пъхна пръст в ухото си и погледна назад към телето. — Трябва да свършим една работа.
— Добре, нека само се обадя на татко. — Вече обмислях как да се измъкна. — Планирахме да играем голф тази сутрин.
— По-добре да тръгнем веднага. — Мустафа се облегна назад, за да видя дръжката на пистолет, затъкнат между колана и голямото му шкембе. — Няма нужда да безпокоиш баща си.
Преминахме по дълъг, заобиколен маршрут до Западната пустиня, телето се олюляваше и мучеше до мен, хълбоците му потрепваха тревожно през целия път.
Предиобедното слънце приличаше на ослепителен полицейски прожектор, когато пристигнахме на уреченото място, което виждах за пръв път. Една-единствена акация стоеше като самотен пророк в пустинята. Имаше тънък и чепат ствол, бодливи клонки и сухи сиво-зелени листа.
— Къде е Шериф? — попитах аз.
— Ще дойде по-късно, ако може. — Мустафа, заедно с двамата си спътници, заобиколи пикапа отзад. Пистолетът вече се виждаше отдалеч, след като беше запасал ризата си.
— Какво ще правим толкова далеч от града без него?
Задният капак на каросерията се отвори.
— Ще изпробваме нещо — изръмжа Мустафа и взе шаващото теле в огромните си ръце. — На този етап вече не можем да си позволим грешки.
Единият от спътниците му ми помогна да сляза. Осъзнах, че съм го виждал и преди в компанията на братовчед ми. Казваше се Осман, бивш полицай от Кайро, който вечно гледаше навъсено, сякаш беше надушил неприятна миризма. Също като братовчед ми и той беше виден пушач на хашиш и строг критик на наркотиците, които все му се струваха не достатъчно добри. С наперена походка Осман занесе сив пакет при дървото и скърши горната част на един от закъснителите, които бях купил от англичанина.
— Трябва да проверим дали работят — провикна се Мустафа. — Или ще се наложи да те изтезаваме, защото си донесъл некачествена стока. Ха-ха.
Другите двама също се разсмяха.
По онова време нямах много ясна представа колко време е необходимо на киселината в пръчицата да задейства детонатора, нито колко силен ще бъде взривът.
— Хайде да те видим как правиш двайсет и пет лицеви опори — блъсна ме грубо Мустафа.
— Какво? Защо?
— Прави каквото ти казвам. Трябва да видим колко си издръжлив. Осман е бивш полицай. А Рамзи е служил в Египетския морски флот — посочи той другия мъж, който беше стегнат и жилав като стрък коноп. — Ти обаче тепърва трябва да се докажеш.
— Шериф знае ли какво правим тук?
— Той даде нареждането — отвърна Мустафа. — А сега падни за двайсет и пет! След това се подготви за още.
След четири серии от по двайсет и пет лицеви опори ме накараха да пробягам четиристотин метра с максимална скорост, докато не останах напълно изцеден и за малко да припадна. Тогава чух гръм и пред очите ми дървото изчезна сред облак от пушек и прах. Когато облакът се разсея, видях, че акацията се е разцепила по средата, клоните ѝ са се откършили, а чепатият ствол тлее.
Мустафа и другите двама нададоха възгласи и се потупаха по гърбовете като националния отбор на Египет по футбол след отбелязан гол. Телето, което стоеше вързано за каросерията на пикапа, ме гледаше недоволно.