— Какво ти казах? — тупна ме силно по рамото Мустафа, след като се изправих и вперих очи в разсейващия се дим. — В Корана пише, че ако си търпелив, наградата ти ще бъде двойно по-голяма. Осем минути и петдесет и две секунди. Аллах е велик!
Разтрих мястото, на което ме беше ударил вероятно за да си отмъсти, че го бях повалил на тепиха.
Извади пистолета от колана си и го насочи към лицето ми.
— Какво правиш, братко? — Вдигнах ръце. — Какво има?
— Ти как мислиш, „братко“?
Странно е какво забелязва човек в такива страшни моменти, Алекс. Револверът беше от модела, който британците носеха по улиците, докато бяхме деца — „Енфийлд Номер 2“ с отварящ се назад барабан. После вниманието ми бе приковано от червения цвят на брадата му и начина, по който ме имитираше – подигравателно като човек, който иска да докаже надмощието си.
— Направих всичко, което поискахте от мен — завих аз.
— Късно снощи е бил извършен арест — обади се Рамзи, бившият морски пехотинец. — Властите са прибрали английския войник, на когото си дал парите ни.
— Какво означава, че са го „прибрали“? — Огледах ги изпитателно един по един. — Официално ли са го арестували?
— Все още не знаем. — Слънцето блещукаше върху протегнатата ръка на Мустафа, чиито мускули и сухожилия се стегнаха. — Но знаем, че някой е пропял.
— Защо подозирате мен? — изписках възмутено. — Англичанинът се оказа пияно нищожество. Може да е дрънкал какво ли не на всеки.
— Вече е задържан и източниците ни съобщават, че не е казал нищо — заяви Осман, бившият полицай. — Британското посолство се опитва да излезе с номера, че все още има юрисдикция тук, и да го изпрати в Англия.
— Ти си най-слабото звено сред нас — каза Рамзи с дълбокото презрение, което моряците изпитват към всички на сушата.
— Какъв интерес имам да ви издам на властите? — опитах да се позова на здравия им разум.
— Вече си загазил заради случилото се с имама — отговори троснато Мустафа. — Затова сега търсиш начин да отървеш кожата.
Дулото на револвера се притисна в челото ми и студеният метален пръстен остави отпечатък на мястото, където по-благочестивите вярващи имаха мазоли от молитви.
— В твърдението ти няма никаква логика. — Затворих очи. — Замисли се. На Насър не може да се има доверие. Дори да му кажа всичко, което знам, той пак би ме използвал и захвърлил. С радост би ме посочил за изкупителна жертва за смъртта на имама, ако му е угодно. Сега братята са моето семейство. Никога не бих предал братовчед си. Да не мислиш, че завърших университета, за да застана на страната на губещите?
— Значи вярваш, че ще победим, така ли? — попита Мустафа.
Преглътнах и кимнах, все още със затворени очи.
— Защо? — попита той.
— Те имат повече хора и пари, но ние имаме вяра. Няма нищо по-могъщо от вярата.
В последвалата тишина долавях само мученето на изтерзаното теле и мириса на овъглената акация. След няколко секунди натискът на дулото върху челото ми отслабна.
— Значи не си казвал нищо на никого, така ли? — попита Мустафа.
— Не, разбира се. — Отворих лекичко очи. — Знам какво се случва с предателите.
— Наистина ли? Докажи го тогава.
— Как? — Разтрих чело на мястото, където дулото беше оставило отпечатъка си.
— С това. — Мустафа тикна оръжието в ръцете ми. — Използвай го.
— Срещу кого?
Усещах наранено не само челото си, но и гордостта си. Осъзнах, че това е някаква игра и всички те ми се присмиват.
— Докажи, че си един от нас. — Мустафа отново ме побутна с револвера, а алената му брада се открои ярко на фона на заобикалящия ни пясък. — Докажи, че си готов да направиш каквото е необходимо, за да спасиш операцията, ако разбереш кой е проговорил.
— Това изпитание ли е? Искаш да видиш дали съм способен да застрелям доносник ли?
— Способен ли си? — Мустафа постави твърдо дръжката на револвера в дланта ми. — Можеш ли да погледнеш човек в очите и да натиснеш спусъка?
— Ако се наложи — отвърнах неуверено.
— Тогава го направи. — Мустафа притисна пръстите ми върху дръжката. — Да видим дали имаш сърце на воин.
Той отстъпи назад и разкри телето, което ме погледна любопитно.
Вече се мръкваше, когато се върнахме в Кайро. Слънчевата светлина тъкмо беше изтляла над Нил и беше заменена от червените отблясъци на неоновата рекламна табела на „Кока-кола“ по набраздената от вълни водна повърхност. На връщане от пустинята минахме по още по-заобиколен маршрут, за да не ни проследят. Отбихме се в един месарски магазин във Фаюм, за да предадем останките на телето, което даде живота си, за да демонстрирам предаността си към каузата. После продължихме към града и лодката на професора, полюшвана леко от вечерните течения на реката.