Чух го да говори в каютата, когато слязох от дока, гласът му бе писклив и напрегнат от дидактизъм, сякаш отново бяхме в класната стая. Но когато преминах през завесата от мъниста и влязох в салона с Мустафа и другите двама след мен, спрях рязко.
Във всекидневната имаше камера, поставена върху статив. Професор Фарид седеше на дивана с изправен гръб, подпрян с многобройни възглавнички, докато Реймънд го снимаше, а Мона държеше микрофон.
— Да, заглавието на тази песен действително беше „Диамантите са най-добрият приятел на жената“. — Учителят ми размаха пръст и звукът на огорчената му ярост изпълни каютата. — Не можех да повярвам на очите си, когато гледах филма. Не само заради долната животинска похот, но и заради ламтежа за материални блага! Пееше я една русокоса блудница с яркорозова рокля и изключително разголени гърди. Питам ви, има ли друго, което да символизира по-точно прогнилата чужда държава, която се опитва да наложи волята си върху народ, който желае да пороби? Дали сме на света пирамидите, Александрийската библиотека, храмовете в Карнак и Луксор, а какво ни дават те в замяна? Мерилин Монро! Виждате ли? Затова се съпротивляваме срещу вас.
Той замлъкна, когато ни забеляза.
— Край. — Реймънд отлепи око от камерата. — Мисля, че този път стана добре. Мона, няма смисъл да вадиш пак клапата. Приключихме, да събираме техниката.
— Какво става тук? — попитах аз.
Чувствах се объркан, сякаш влизах в киното по средата на прожекция или виждах коледна елха насред двора на джамията „Ел Хюсеин“. Не можех да повярвам на очите си. Особено докато Мустафа, Осман и Рамзи стояха зад гърба ми и си търсеха повод отново да ме закарат в Западната пустиня.
— Господин Демил иска да покажем Египет от всички страни — отвърна Реймънд и сви рамене с безразличие. — Реши, че професор Фарид ще остане доволен, ако включим и гледната точка на Мюсюлмански братя в документалния филм.
— Той се представи много впечатляващо — добави Мона. — Особено като начин да се направи контраст с материалите, които заснехме до момента.
— Отлично — кимнах аз с престорена усмивка.
Подът се разлюля под краката ни от вълната, предизвикана от преминаваща моторна лодка. На кого му бе хрумнало, че това е добра идея? Да, представях си защо господин Демил е сметнал, че може да омилостиви и поласкае един критик, като го постави пред камерата. Но защо би рискувал да си навлече гнева на Насър, като даде възможност за толкова мащабна изява на виден говорител на Мюсюлмански братя?
— Хрумвало ли ти е, че един ден ще ме видиш на големия екран, Али бей? — Професорът ме удостои с една от редките си усмивки.
Зъбите му продължаваха да бъдат в състояние на пълна анархия, резците и кучешките му зъби се бяха привели едни срещу други като бунтовници. Разказвал ми беше, че избягал от зъболекарски стол в Америка, защото се страхувал, че газът, с който го упоили, променял мислите му. Очевидно не се беше замислял колко зле ще изглеждат зъбите му на големия екран, но моментът не беше удачен да изтъкна това.
— Мис Мона спомена, че след това заминавате за Александрия — каза професорът.
— Ostazi? — обърнах се към него, както докато ми беше учител.
— За да заснемете обръщението на новия ни славен лидер към народа — каза той саркастично. — Несъмнено ще бъде голямо зрелище.
Обърнах очи към Мона, докато се опитвах да пазя равновесие на поклащащия се под. Като че ли всички бяха решили да загърбят старите дрязги. Професорът се държеше вежливо с Мона, въпреки че я ненавиждаше толкова, колкото и другите си студентки. Господин Демил бе дал екранно време на известен враг на Насър във филм, който снимаше по поръчение на министър-председателя. А Мустафа, когото бях чул да говори невъзмутимо, че трябва да използват заплахата за ново въстание, за да изгорят синагогата „Бен Езра“ в стария град и да нападат по улиците хора, за които се знае, че са евреи, сега кимаше любезно на Реймънд.
— Да, надявам се да бъда част от екипа, който ще снима на Стоковата борса — казах аз. — Макар че все още не сме обсъждали графика.
— Естествено, че ще бъдеш — заяви Реймънд категорично. — За събитие от подобен мащаб ни трябват повече хора. Днес просто нямахме нужда от помощта ти с толкова малко техника.
— Естествено — отвърнах аз, въпреки че думите му прозвучаха фалшиво.
Помогнах им да съберат всичко и придържах Мона, докато слезе от лодката. Професорът обаче ме хвана за лакътя, когато понечих да сляза след нея.